— Това не може да е кралят! — извикаха другите стражи.
— О, напротив — викна Естара и ги простреля със зашеметителя, който бе извадила от джоба си. След това се усмихна на Питър. — Взех го от човека на капитана, преди да тръгнем. Реших, че няма да ни е излишен.
Питър бързо я целуна и се огледа. Коридорът беше празен.
— Да побързаме. Даниъл може да се е събудил.
— Принцът спи дълбоко — информира ги ОХ. — А и се съмнявам, че ще посмее да излезе от стаята си. Дори при тези аларми.
Внесоха зашеметените стражи в най-близката стая и влязоха в покоите на принца.
— Даниъл! Ставай. Няма време.
Младежът се надигна в леглото и попита сънено:
— Какво искате? Кои сте… — Разтърка очи. — Кралят! Какво правиш в покоите ми? Къде е охраната?
— Ситуацията е спешна, Даниъл. Охраната ти е при председателя.
— Каква спешност? Да не ни нападат?
— Да. — Естара го каза почти мило. — Хидрогите. Трябва да дойдеш с нас. Побързай!
— Трябва да те заведем при председателя.
— Знаете ли колко е часът? — Той примигна и ги погледна по-внимателно. — Защо сте облечени така? Не приличате на крал и кралица. Срамота!
Питър го изгледа многозначително.
— Председателят е изправен пред криза и те вика посред нощ. Още ли не зацепваш?
По изражението на Даниъл си личеше, че не загрява.
— Председателят нареди на мен и Естара да се оттеглим — продължи Питър. — Обеща ни нова самоличност и спокойно местенце, но трябва да тръгнем веднага. Ще те коронясат още тази нощ. На сутринта ще си крал. — Плесна с ръце и Даниъл чак подскочи. — Побързай!
— Председателят иска да ме короняса? Тази нощ?
— Нали знаеш какъв е, когато си науми нещо — каза Естара. — Реши, че сега е най-подходящият момент.
Принцът се усмихна и стана. Зачуди се какви дрехи да облече, но Питър махна с ръка и отсече:
— Не се тревожи. Слугите ще те нагласят на място. Трябва обаче да тръгнем веднага.
119.
Адар Зан’нх
Хората нямаха шанс. Свръхамбициозни, както винаги, те разчитаха на един план. Бяха заложили всичко на малкото си кораби и илдирийската помощ. В момента бяха напълно уязвими.
Хидрогите наблюдаваха.
Зан’нх не изпитваше особено топли чувства към човеците, но знаеше какво трябва да направи. Не му се струваше редно обаче. Въобще не му допадаше мисълта, че хидрогите използват Слънчевия флот за война с Ханзата.
Погледна малцината илдирийци в командния център. Всички знаеха заповедите. Тактическите екрани показваха безпомощните кораби на ЗВС, които се готвеха да посрещнат атаката. Моментът щеше да бъде запомнен завинаги в Сагата за седемте слънца. Чест или победа, хора или илдирийци, оцеляване или гибел. Хидрогите ги бяха докарали дотук.
Генерал Ланиан крещеше по говорителите, обиждаше адара и беснееше заради предателството. Зан’нх се намръщи и махна на комуникационния офицер.
— Изключи го. Не искам да го слушам.
В командния център настана тишина.
Екипажът не беше съвсем сигурен какво предстои, но следваше заповедите на командира си. Зан’нх отклони поглед от земните кораби. Точно сега не трябваше да се разсейва.
Преди да задейства каскадата от събития, която щеше да промени историята, чу вика на тактическия офицер.
— Адаре, приближават се кораби! Всичките са с характеристиките на съдове от Земните въоръжени сили.
— Колко са?
— Огромен брой! Повече от два пъти от това, с което разполагаха досега.
— Да не е някакъв номер? — Зан’нх погледна екраните и разпозна сигналите на дреднаути, манти и буреносници. — Може би хората са ни скроили капан? Може да не са толкова уязвими, колкото смятахме.
Новите кораби се носеха с пълна скорост към тях. Нима беше възможно? Дали ЗВС бяха държали съдовете си в резерв, за да подмамят хидрогите и илдирийците? Зан’нх не го вярваше. Дори и хората не можеше да са толкова коварни. Огледа внимателно екраните. Как щеше да повлияе това на действията му? Скръсти ръце на гърдите си и реши, че планът не се променя.
В този момент по един от комуникационните канали се получи съобщение. Появи се образ на черен кликиски робот.
— Ще ви помогнем да унищожите човечеството.
„Значи все пак не са подкрепления на ЗВС“.
Зан’нх махна на комуникационния офицер.
— Не отговаряй. Това усложнява задачата ни, но е проблем на генерал Ланиан. Кликиските роботи никога не са били моя грижа. Трябва да изпълним заповедите си. — Той си пое дъх. Въздухът в командния център беше застоял и имаше металически вкус. — Ще направим каквото трябва.