Антон попиваше всичко и не можеше да разкара от главата си стиховете на Шели. И ги каза високо:
Старият паметител се намръщи.
— Това сигурно е история за краха на някоя от вашите велики империи?
— По-скоро е напомняне колко преходно е всичко и как дори най-издръжливите неща, накрая се разрушават.
— В Сагата има подобен пасаж. „Ще настъпи време на огън и мрак. Ще изникват врагове и ще рухват империи, дори звездите ще започнат да умират“.
— Да, знам го.
Райдек’х стоеше пред совалката. Очите му пламтяха, крехкото му тяло трепереше от гняв.
— Постарах се максимално, но се провалих.
— Просто нямаше шанс — каза Язра’х. — Нито баща ти, нито магът-император щяха да се справят по-добре.
— Мразя хидрогите.
— Всички ги мразим.
Замълчаха. Райдек’х се качи по склона, за да хвърли последен поглед на новопостроените къщи. След това се обърна и каза:
— Да тръгваме.
Щом се върнаха на бойния лайнер, младият губернатор нареди на тал О’нх да потеглят.
На първичното слънце продължаваше да кипи битка. Диамантените сфери кръжаха и сякаш се готвеха да нанесат последния удар. Огромни топки плазма летяха във всички посоки. Антон се чудеше какво ли ще е последното оръжие на фероуите.
Внезапно един от сензорните оператори извика:
— Слънцето става по-ярко!
И наистина, от слънцето изригваха нажежени до бяло снаряди. Безброй.
— Избухва! — извика Райдек’х.
Екипажът затаи дъх.
— Не, това не е експлозия — каза Язра’х.
— Това са кораби на фероуите. Хиляди!
— О! — възкликна изумено Антон.
Огнените същества вече превъзхождаха хидрогите в съотношение десет към едно. И продължаваха да прииждат, сякаш нямаха край.
Сигурно бяха отворили транскоридор в слънцето.
— Сякаш огнените кълба от всички звезди са дошли тук. Това се казва битка!
Диамантените сфери загиваха една след друга. Фероуите продължаваха да извират като лава от вулкан, а звездата светеше все по-ярко.
След няколко часа всички хидрогски кораби бяха унищожени. Отломките им се носеха около слънцето като астероиден пояс.
Фероуите се оттеглиха като горящ облак и се гмурнаха обратно в пламъците. Антон се зачуди дали нараненото слънце ще се върне към нормалното си състояние.
Райдек’х погледна с надежда Язра’х и попита:
— Дали има шанс… звездата да продължи да свети? Може би няма да се наложи да изоставим Хирилка? Щом хидрогите са унищожени, планетата ми е в безопасност, нали?
— Може би — каза Язра’х. — А може би не. Хирилка може да остане завинаги опасно място.
121.
Осира’х
— Хидрогите знаят какво направихме — каза магът-император. — Не можахме да постигнем успех. — Беше получил информация от Зан’нх през тизма. — Адарът е използвал всички автоматизирани кораби, но не са били достатъчно. Хидрогите са изпратили много повече бойни кълба, отколкото казаха. Твърде много.
Осира’х не споделяше пораженческото му мнение. Не още. В дните след завръщането си в Призматичния палат разбра, че все още не е осъзнала истинската мощ на дарбата си. Знаеше, че разполага с повече умения, отколкото предполагаха Удру’х и свещениците-философи на Добро. Имаше вяра в скритата си сила, вяра, че може да използва уникалната връзка на родителите си.
— Ситуацията е критична, татко. Но не всичко е загубено.
Джора’х бързо бе изпратил сигнал на бойните лайнери, които чакаха в орбита, две манипули вече се спускаха през горните слоеве на атмосферата, за да се разположат срещу шестдесетте бойни кълба.
— Надявах се, че тал Лорие’нх ще пристигне навреме. Може би не трябваше да го отпращам.
Осира’х погледна към панелите на кристалния купол. Само тя беше в състояние да се справи с хидрогите.
— Пратеникът идва. Много е ядосан. — Изпитваше повече нетърпение, отколкото страх.
Малката сфера се носеше по коридорите като диамантена топка за боулинг. Пратеникът мина през вратата, като разби част от стената. Илдирийците бързаха да се махнат от пътя му.
Осира’х се изправи пред баща си.
— Позволи ми да говоря с него, татко. Това може да е единственият ни шанс.
— Въобще не трябваше да вкарвам теб и майка ти в този капан.