Придворният зелен жрец беше висок и спокоен, с продълговато лице. По тялото му имаше татуирани символи, които показваха през какви тренировки е преминал, преди да бъде пратен на Земята.
— Кралица Естара! За мен винаги е удоволствие да видя дете на Терок.
— И за двама ни ще е още по-голямо удоволствие да видим самия Терок. Толкова време мина.
Красивите оранжеви и жълти пеперуди кръжаха край нея, примамени от благоуханията, сякаш беше някакво много привлекателно цвете.
Естара тъгуваше за световната гора и дома си в гъбения риф. Сега, с предстоящото бебе и всички останали грижи, много й се искаше да е близо до майка си. Как можеше да обясни за убитите делфини и многобройните заплахи? За това, че председателят искаше да убие детето й просто защото не се вписваше в плановете му? Отец Идрис и майка Алекса не можеха да й помогнат от Терок. Сарейн беше на земята, но кралицата изпитваше колебания относно лоялността на сестра си.
Нямаше към кого да се обърне, така че сподели опасенията си с Натон. Той изглеждаше разтревожен, но не и изненадан.
— Аз съм зелен жрец, син на Терок. Лоялността ми е към световната гора и след това — към вас с краля. Председателят… не е заслужел доверието ми. — Усмихна се широко. — Не се притеснявайте. Благодарение на брат ви Бенето на Терок се случи нещо забележително. Те са пътували хиляди години, гигантски дърве…
Внезапно на покрива се появи Пелидор. Лицето му беше зачервено, очите — присвити от нетърпение.
— Кралице Естара, опасно е да се разхождате сама.
— С Натон съм в пълна безопасност. — Загриженият му тон беше също толкова фалшив, колкото нейната усмивка. Дали бе подслушвал?
— Не се тревожим за зеления жрец. Ще ви придружа до покоите ви. Веднага.
— Благодаря, че се грижите за моята безопасност. — Очите й излъчваха откровен скептицизъм относно мотивите на Пелидор. Естара изсумтя и мина покрай него. Знаеше, че тъкмо той е убил делфините по заповед на председателя.
Преди да тръгнат, погледна към зеления жрец. Очите им се срещнаха, но тя не посмя да го попита какво съобщение ще изпрати на родителите й. Беше му казала достатъчно. Пелидор и председателят не можеха да спрат Натон, освен ако не унищожаха всички фиданки в Двореца на шепота. Така и не бе успяла да разбере каква е добрата изненада, свързана с Бенето и световната гора.
Пелидор я хвана за ръката. Естара потръпна, но не направи опит да я отдръпне.
11.
Сели
Хората на Терок наблюдаваха с изумление как величествените кораби на верданите се спускат от небето. Сели хвана ръката на своя приятел Солимар и я стисна толкова силно, че щеше да му счупи пръстите. Назъбените сенки на гигантските дървета бяха смълчали целия горски живот.
Първият кораб запълни почти цялото небе. Докато се спускаше, дългите клони в долната му част се извиха като тънки крачета, а останалите се обърнаха нагоре, към космоса. Извитите клони нямаха листа, а завършваха с внушителни остри тръни. Корените на дънера — приличаха на антени — се насочиха към почвата на Терок и внимателно се вкопаха в отдавна забравения си дом.
Наблизо се спусна втори, после трети кораб. А след това още, и още, почти двеста.
Сели гледаше с възхита огромните клони на органичните конструкции — те бяха по-внушителни дори от самите световни дървета. Очите я заболяха и усети, че е спряла да мига.
Бенето явно знаеше какво става и не изглеждаше притеснен. Дървеният й брат стоеше неподвижно в разчистеното пространство край гъбения риф, сякаш беше пуснал корени. На лицето му беше изписано задоволство.
— Те ще стоят на стража на Терок.
Тя си помисли за сестра си Естара, която беше на Земята.
— Ами ако хидрогите нападнат някъде другаде? Ами Земята?
Бенето се обърна към нея. В изкуственото му тяло течеше алхимична смес от кръв и мъзга.
— Тази война се простира отвъд Терок и Земята, отвъд хората и илдирийците. И може да бъде спечелена само от силен съюз. За щастие хидрогите си създадоха могъщи врагове. — Той посочи към гората, която кипеше от живот след дъжда от изпарената комета. — Венталите се присъединиха към нас и вече сме по-силни.
Това беше очевидно. Терокците месеци наред бяха премахвали щетите от предното нападение, а сега гората се беше раззеленила след венталския дъжд.
— В първата война венталите и верданите се сблъскали с по-могъщите хидроги — каза Солимар, който стоеше до Сели. — И били почти унищожени. Но фероуите също се обърнали срещу врага.