— Но това е тривековен опит! — възкликна Питър. — Ще измислим нещо друго. Ще намерим друг начин да подкараме кораба. Или ще се скрием на Земята, докато отмине заплахата.
— Не, крал Питър, не можем. Приоритетът ми е да откарам вас и кралицата на безопасно място.
— Нареждам ти да промениш приоритетите си.
— Не можете. Все едно да ми наредите да убия председателя Венцеслас. — Компито обърна златистите си оптически сензори към кралицата. — Най-добрият вариант да спася вас и детето е да ви заведа на Терок.
— Можем да преминем през някой транспортал, като Даниъл — предложи Питър.
Естара го погледна умоляващо.
— Трябва да е Терок, Питър. Народът ми ще ни защити и ще можем да го ползваме като нова база.
Кралят знаеше, че е права.
— Ако отидем на друго място, просто ще се скрием. А човешката раса наистина има голяма нужда от нас. — Той преглътна буцата в гърлото си. Знаеше какво трябва да направи ОХ. Знаеше и че сълзите на жена му са за тях, за бебето, за Земята… и за компито.
— Председателят всеки момент ще забележи, че ни няма. А ако хидрогите пробият, веднага ще ударят Дворцовия квартал. Трябва да тръгнем веднага и да се надяваме, че корабът е прекалено малък и че и двете воюващи страни няма да ни обърнат внимание.
— Ще опитам да запазя някои от спомените си за вас, стига да има място — заяви оптимистично ОХ.
После се обърна и се включи към системите на кораба, преди кралят да успее да каже нещо или да предложи друго решение. Стотици години безценен опит бяха заменени от необходимата информация за хидрогския съд.
Питър успя да потисне сълзите си. Знаеше, че компито изпразва всичко, което му е било скъпо, за да го замени със студените уравнения от хидрогското инженерство. ОХ беше историческо съкровище. Зачуди се дали Ханзата е направила копие на паметта му, за да запази ценните спомени. Съмняваше се, че Базил би направил подобно нещо. Едва ли щеше да го сметне за значимо.
След известно време ОХ се обърна към тях.
— Крал Питър, кралица Естара. — Гласът му беше различен. Студен. — Готов съм. Желаете ли да излетим?
Бяха изгубили един от малкото си приятели.
— Да — отвърна Питър развълнувано. — Моля те, отведи ни оттук.
Компито се обърна към кристалните решетки на контролния панел. Енергийните системи се включиха и подадоха мощност към двигателите. Малката сфера се херметизира и започна да се издига над града.
129.
Бенето
Двадесетте вердански кораба се приближаваха към Земята. Предците на Бенето бяха напуснали планетата преди столетия в търсене на нов дом. Едва ли бяха предполагали, че всичко ще свърши така.
И той нямаше намерение да го позволи, въпреки че вече не беше човек. Плътта му бе загинала преди години на Гарванов пристан, но душата му се бе съхранила във верданското съзнание. Сега беше част от този органичен кораб и заедно с другарите си можеше да победи древния враг.
— Верданите очакват тази битка от десет хиляди години — каза той през телевръзката на останалите пилоти. — Тези кораби са най-доброто ни оръжие. Трябва да смажем враговете. Всъщност трябваше да го направим много отдавна.
Дървената му тъкан се бе сраснала с кораба. Ръцете му бяха клони, дълги километри, а корените му стърчаха като антени. Тялото му беше по-здраво от всичко, което можеше да си представи. Виждаше хаоса и разрушението, което цареше около Земята, и се надяваше, че дървесните кораби ще преобърнат хода на битката.
Множество бойни кълба бяха унищожени, но все пак оставаха още много, достатъчно да сринат планетата, ако пробият защитата. А оцелелите кораби на ЗВС сякаш стреляха едни срещу други.
Двадесетимата пилоти инстинктивно си набелязаха цели и започнаха да се промъкват покрай сражаващите се съдове. Трябваше да избягват язерите на ЗВС и отломките от разрушените илдирийски лайнери и бойните кълба. Бенето използва системата, инсталирана от Солимар, за да предаде намеренията си на генерал Ланиан, но се съмняваше, че някой въобще слуша в цялата тази суматоха.
Хидрогите веднага разпознаха древните си врагове, оставиха съдовете на ЗВС и насочиха светкавиците си към новодошлите.
Когато пострада част от кората и някои клони, Бенето усети нещо, подобно на болка. Но се доближи достатъчно, за да обвие клоните си около най-близкото бойно кълбо.
Диамантената сфера използваше същото оръжие, с което хидрогите бяха унищожили гората на Гарванов пристан, когато бе загинал. Спомни си страха, болката и смъртта — и на дърветата, и на колонистите! Ледената вълна обгори няколко от огромните крайници, но той стискаше по-силно и по-силно, докато диамантената сфера не се пукна.