— Извинявам се, че не ви предупредихме, генерале. Спазвах инструкциите. Трябваше да запазим плана си в тайна от хидрогите. Мислех, че зелените жреци са ви осведомили.
— Не са. А и въобще не очаквахме появата на скитниците. Всичко се нареди чудесно, не мога да се оплача, макар че имам чувството, че ме завариха със смъкнати гащи.
— Както казах, предполагахме, че знаете. Не говорите ли със зелените си жреци?
— Напоследък не особено.
Зан’нх обясни как ханзейските инженери са преустроили корабите и разведе Ланиан из бойния лайнер. През това време екипажът му и техниците от ЗВС продължиха с поправките. Оказа се, че през годините хората са направили множество промени — генералът ги наричаше „подобрения“ — в звездните двигатели.
— Ако не може да оправим нещо, ще го подменим. Разполагаме с най-добрата ремонтна база в Спиралния ръкав.
Тал Лорие’нх изпрати съобщение:
— Адаре, кохортата ми е готова за връщане на Илдира, ако искате да дойдете с нас. Можем да оставим флагмана тук и да се върнем с екип от специалисти.
Генерал Ланиан вече бе получил доклада на механиците.
— Ако работим заедно, ще успеем да го оправим за няколко дена.
Зан’нх се поколеба. Искаше да се върне в Призматичния палат и да разбере какво е станало, след като хидрогите са разбрали за засадата. Знаеше, че баща му е жив, в противен случай щеше да има сътресение в тизма, и знаеше, че врагът е разбит въпреки множеството жертви.
Обмисли вариантите и взе решение. Щеше да изпрати кохортата на Лорие’нх обратно. За момента това бе достатъчно.
— Не, благодаря, тал. Оставете един лайнер да ми помага и се върнете на Илдира, за да докладвате. Аз ще пристигна, щом поправим флагмана.
137.
Кралица Естара
Чрез телевръзката зелените жреци следяха войната в Спиралния ръкав, прочистването на газовите гиганти и големия сблъсък на Земята. Всички нови дървесни кораби бяха излетели, за да се включат в сраженията срещу древния враг.
Но самият Терок беше незащитен.
Пристигането на малкия хидрогски кораб предизвика сериозна паника. Световните дървета потрепериха и се приготвиха за защита чрез бараж от семена-снаряди. Зелените жреци се събираха тичешком. Майка Алекса и отец Идрис стояха на един висок балкон в гъбения риф и гледаха небето с боязън.
Но диамантената сфера не се държеше заплашително. Спусна се бавно и кацна на мястото, където бяха израснали петте кораба на Бенето.
Люкът се отвори и отвътре излязоха крал Питър и кралица Естара, следвани от някакво учителско компи.
Естара беше въодушевена.
— Вече сме у дома!
Беше минало толкова време. Не можеше да се насити на красивия си роден свят: на цвета на небето, на слънчевата светлина, на величествените дървета, които бяха преживели две хидрогски атаки. Миришеше на цветя и смола.
В годините след атаката, която бе убила брат й Рейналд, хората се бяха трудили неуморно, за да излекуват раните. Мъртвите дървета бяха разчистени и на тяхно място бяха засадени нови фиданки. Животът, който бе изникнал след венталската комета, бе покрил много от старите белези.
Естара се притисна в Питър.
— Не знаех, че всичко на Терок ми е липсвало толкова. Нямам търпение да ти покажа моя свят.
Питър погали косата й, по-заинтересован от щастието й, отколкото от хората, които идваха да ги посрещнат.
— Разказвала си ми много за Терок и съм виждал изображения… но думите и снимките не могат да го опишат. Това е перфектното място за нас.
— Тук ще сме в безопасност.
— И ще можем да водим човешката раса без председателя. Това е най-добрата част.
Сели пристъпи напред, водеше широкоплещестия си приятел.
— Сели, колко си порасла!
Момичето не можеше да откъсне поглед от корема й.
— А ти… ти си бременна! Скоро ли ще раждаш?
— Има време. — Естара се засмя и се погали по корема. — Сега съм в средата на шестия месец. Не искам да си представям колко още ще порасне.
Сели се представи на Питър и сякаш чак сега осъзна кой е той.
— Ти… ти си кралят!
— А ти си сестрата на Естара. — Питър се обърна към жена си. — Тя ли е тази, която отглеждала кондорови мухи?
— О, тогава бях много малка!
Естара сякаш беше много по-заинтригувана от Солимар, който явно беше гадже на Сели, отколкото от кондоровите мухи.
Питър обърна поглед към короните на дърветата.
— Тук всички дървета ли са толкова… високи?
— Трябваше да видиш верданските кораби! — засмя се Сели.
— Видях ги, и то по-отблизо, отколкото ми се искаше.
Приближиха се Идрис и Алекса, облечени в копринените си дрехи и с шапки от бръмбарови черупки.