— Да, господарю! Но кой ще поеме поста?
Джора’х погледна Осира’х, която стоеше скромно до него и майка си.
— Даро’х е следващият по линията. Той е най-големият ми благороднически син. Ще го върна в Призматичния палат, за да заеме твоето място като престолонаследник. — Поколеба се, но го каза. — Империята има по-голяма нужда от него от Добро. Вече изпратих вест. Размножителната програма приключи и отломъчната колония може да бъде отворена отново.
Джора’х предложи адарът и хората му да си починат, но Зан’нх не искаше да чуе и дума за това и напусна Призматичния палат, за да се заеме с възстановяването на Слънчевия флот.
След това Джора’х повика Съливан Голд и Табита Хък. Беше време за цялата истина. Пазенето на тайни бе в кръвта му, но с помощта на Нира той искаше да промени нещата.
Погледна хората, които още бяха зашеметени от разрушенията, и каза:
— Адар Зан’нх обеща, че ще се върнете по домовете си, ако ни помогнете да победим хидрогите. Човешката раса сигурно ще има подозрения към нас. Двата ни народа ще трябва да преодолеят много пречки, за да почнат да си вярват отново.
— Не съм дипломат и говоря само за себе си — каза Съливан, — но мога да спомена две-три добри думи. След като се приберем.
— Според мен без вашите стотици автоматизирани лайнери Земята щеше да е в димящи руини — добави Табита. — Може би хората няма да са ви чак толкова сърдити.
Нира се усмихна на небесните миньори.
— С удоволствие ще ви помогна да изпратите съобщения на близките си.
— О, това ще е чудесно — възкликна Съливан. — Отдавна искам да пратя вест на Лидия. Ще се зарадва, като разбере, че не съм загинал.
139.
Колкер
Въпреки че бе възстановил връзката си със световната гора, Колкер беше неспокоен. Никога не се бе чувствал толкова объркан и несигурен.
Откакто бе загубил фиданката си, единственото му желание беше отново да докосне телевръзката. Сега, когато Нира му бе помогнала, продължаваше да се чувства зле, сякаш целта на живота му бе изчезнала. Не беше говорил за това нито със стария си приятел Ярод, нито с някой друг. Струваше му се, че останалите са безкрайно далече. Беше постигнал това, което желаеше. Какво тогава не беше наред?
Вече можеше да ползва фиданката, колкото си иска, особено след победата над хидрогите, но избягваше да го прави. Опитваше се да проумее тази празнина. Накрая реши да се обърне към Тери’л. Може би старият свещеник-философ щеше да предложи друга перспектива. Винаги изглеждаше толкова сигурен във вярата си.
Потърси го на обичайните му места за медитиране, но не можа да го открие. Започна да разпитва останалите илдирийци с нарастващо безпокойство и накрая го упътиха към една от разрушените части на Миджистра. Там беше издигната импровизирана болница, в която бяха настанени жертвите на експлозиите и разрушенията.
Колкер започна да се провира между походните легла с ранените. Множество млади свещеници-философи обикаляха покрай умиращите и им помагаха да видят душевните нишки, които щяха да ги отведат към светлината. Зеленият жрец предположи, че ще открие приятеля си сред тях.
Но старецът лежеше на едно легло, между най-тежко ранените. Бе отпратил останалите от кастата си да се грижат за хората в най-голяма нужда.
— Знам всичко, което ще ми кажете. Няма от какво да се боя.
Колкер се наведе над него. Главата и гърдите на Тери’л бяха превързани с окървавени бинтове. Млечнобелите му очи се взираха невиждащо нагоре. Зрението му беше твърде слабо, но явно усети зеления жрец по инстинкт.
— А, моят човешки приятел! Радвам се, че дойде да поговорим. — Тънките му устни се свиха в усмивка. — Но ако искаш просветление, трябва да слушаш бързо. — Старецът дори успя да се засмее.
— Какво стана? Къде беше?
— При фонтаните, където призмите увеличават светлината. Там е топло и приятно. — Тери’л се усмихна. — Всички побягнаха, но аз не мога да тичам бързо. Удариха ме парчета от едно бойно кълбо. Сега останаха само крайчетата на душевните ми нишки.
Колкер докосна челото на приятеля си.
— Ще се оправиш. Хидрогите са победени и докторите се грижат за теб. Няма причина да не се оправиш.
— Времето е най-голямата причина. Тялото ми е живяло твърде дълго. Илдирийците имат по-голяма продължителност на живота от хората, но все пак си имаме граници. — Той отново погледна нагоре. — Извърших все пак някои добри дела през живота си. Помогнах на доста хора. Надявам се, че нашите дискусии са ти били интересни и са те накарали да помислиш.
— Да, накараха ме. — Колкер обясни как най-сетне се е свързал със световната гора. — Желаех го толкова силно, но щом се случи… дори телевръзката не ми носи удовлетворение вече.