— Какво става, когато зелените жреци умрат? — попита старецът.
— Когато усетим, че времето ни наближава, се оставяме да бъдем погълнати от горското съзнание. Лягаме между дърветата и се свързваме с тях чрез телевръзката. — Колкер поклати глава. — Ако бях загинал тук, без фиданката си, щях да съм изгубен завинаги. Едно време съжалявах другите хора. Знаех, че тяхното писане и говорене не може да се сравнява с перфектната обмяна на мисли между жреците и гората. Но сега виждам, че телевръзката е изключение. Тя не обединява човечеството, а само шепа зелени жреци. Това не е достатъчно.
— Но разполагате само с нея.
— Не бива да е така! Ако хората бяха свързани като илдирийците чрез тизма, щяхме да се разбираме по-добре и да станем по-силни. Нямаше да има фракции, врагове и граждански войни.
— Значи наистина си научил нещо от нас, приятелю. Илдирийците не са имали вътрешен конфликт от хилядолетия. С изключение на последните събития на Хирилка, но те бяха причинени от пукнатина в тизма.
— Иска ми се да имах част от това, с което разполагаш ти, Тери’л. — Каза Колкер отчаяно. — Толкова съм заинтригуван от тизма. Иска ми се да можех да се разтворя за него…
Свещеникът-философ стисна ръката му.
— Вече разбираш повече, отколкото предполагаш. Доволен съм, че си тук, но съм още по-доволен, че съм заедно с народа си. Всички илдирийци споделят мисли и се подкрепят.
— В този момент трябва да мислиш за себе си. Бъди силен.
— Силен съм. Всеки мисли така. Как иначе щях да оцелея, след като загубих зрението си? Всичко е в тизма. — Тери’л посегна към медальона, който винаги носеше на врата си. Призматичният диск улови светлината и я отрази в различни цветове. — Това… това може да ти даде повече поводи за размисъл.
Неразбиращият Колкер взе подаръка.
— Какво е това?
— Символ.
Кристалът сякаш всмукваше светлината, искреше и загатваше за скрити възможности.
— Значи не прави нищо?
— Символите правят много неща. Зависи от теб.
Колкер беше виждал старецът да докосва медальона. Твърдеше, че му помагал да се свърже с Източника на светлина.
— Тери’л, на теб не ти ли трябва?
Сякаш знаеше, че животът му е свършил, старецът почина, без да пусне ръката му.
Зеленият жрец остана до леглото му известно време. Обмисляше всичко, което му бе казал Тери’л, и се вкопчи в надеждата и мистерията. Погледна искрящия медальон. Какво ли бе виждал старецът в него? Дали го използваше да следва пътеките на тизма? Дори в смъртта си бе намерил успокоение от безграничната връзка с народа си.
Колкер стана и тръгна към Призматичния палат, към Съливан Голд, Табита Хък и останалите небесни миньори.
Имаше мисия. Не знаеше откъде да започне, но се приготвяше за новата си работа.
140.
Патрик Фицпатрик III
Патрик спря на една отдалечена станция на Ханзата и купи боя, за да замаже знаците на яхтата, която бе взел „назаем“ от баба си. Промени номерата и идентификационния сигнал. Беше я кръстил „Циганката“, в чест на тъмнокосата Зет.
Беше сам и далеч от всичко случващо се в Спиралния ръкав. Не смяташе, че ще открие лесно скитниците, но имаше няколко очевидни места, от които да започне.
След няколко дни стигна до Оскивъл. Не че очакваше да открие нещо в пръстените на газовия гигант. Вече бе прочел докладите на разследващия отряд. Военните инженери бяха намерили само останки и разрушени съоръжения. ЗВС бяха прибрали всичко, което можеше да се използва.
Докато кръжеше из пръстените, го налегнаха спомени. Битката при Оскивъл беше най-ужасяващото преживяване в живота му. Безброй бойни кълба, взривени кораби на ЗВС, други, които бягаха панически, изоставяха спасителните капсули… включително и неговата.
Сега облаците изглеждаха някак странно променени. Сякаш бяха осветени отвътре. Не можеше да си представи какво би променило цяла планета. Сякаш самите хидроги бяха изчезнали.
Продължи да кръжи. Зет веднъж го бе извела на обиколка между леярните, оранжериите, жилищните куполи и останалите съоръжения. След това той бе успял да я заблуди, че е влюбен в нея.
Не можеше да си представи какво ли си мисли за него. Зет Келъм беше доста чувствителна. Едва ли щеше да приеме унижението лесно. Вероятно го проклинаше!
Сигурно бе побъркан, за да открадне кораб, да избяга от баба си и да дезертира от ЗВС само за да я открие. Нима очакваше, че ще получи нещо повече от омраза? Сигурно щеше да го заплюе в лицето още щом го видеше.