— Невъзможно! Никой не би оцелял там долу.
Двамата оператори на мостика също провериха системите си.
— Потвърждавам, адмирале. Те са в Кронха 3.
На екрана се появи кликиски робот и заплашително размаха острите си крайници. Пленниците отстъпиха.
Стромо отдавна хранеше подозрения към черните роботи. Дори се бяха засилили след онова, което бе видял на разрушената колония на Корибус, и разказа на оцелялото момиче Орли Ковиц.
— Какво прави тази машина?
Двете бойни компита, които се намираха на мостика, внезапно замръзнаха, сякаш получаваха сигнал. Стромо ги погледна с отвращение.
— На тези пък какво им стана?
— Лейтенант Мае, проверете им системите — нареди Рамирес.
Мае остави навигационната конзола и пусна бърза диагностика на по-близкото компи.
— Няма нищо…
Двата робота се задвижиха с впечатляваща скорост. Единият завъртя гъвкавото си тяло и сграбчи Мае за врата с металната си ръка. Другата ръка хвана главата й и завъртя, сякаш отваряше бутилка. Вратът на Мае се прекърши като съчка.
Другото компи се втурна към втория оператор (Стромо така и не бе успял да запомни името му). Бойният робот нанесе мощен удар в гръдния кош на човека и пръсна сърцето му. Мъжът падна на палубата, от смазаните му гърди потече кръв.
Бяха изминали около две секунди. Адмиралът не можеше да повярва на очите си. Екипажът на мостика изпадна в паника. Зелената жрица насмалко да събори фиданката си.
Двете компита оставиха жертвите си и се обърнаха към Стромо и Рамирес, сякаш искаха да нападат според ранга. Рамирес изблъска адмирала и се спусна към страничното отделение на командния стол.
Първото компи се понесе като астероид, готов за сблъсък. Сержант Зизу се хвърли към второто. Въпреки че роботът беше по-тежък, ударът го извади от равновесие.
Рамирес успя да се справи с ключалката, която се задействаше от отпечатъци, и измъкна зашеметител, малко оръжие, което изстрелваше парализиращ импулс. Нагласи го на пълна мощност и стреля в лицето на първото компи. Импулсът не беше предназначен за електроника, но все пак обърка машината.
През това време падналото компи успя да се изправи, събори сержант Зизу с един удар и се обърна към адмирала. Стромо заотстъпва панически.
Рамирес не се поколеба и започна да стреля във второто компи. Продължи да изпраща импулс след импулс, докато не стопи вградените му схеми. Машината спря на метър от тях и се срина в купчина неподвижна стомана и полимер.
Междувременно системите на първото компи се бяха рестартирали. То се огледа за жертвите си и тръгна напред. Сержант Зизу грабна един метален стол и с яростен вик го стовари с всичка сила във врата на компито. Роботът се приведе, някои от кабелите на врата му се откъснаха. Зизу продължи да го налага, докато компито не рухна неподвижно на палубата.
Стромо продължаваше да отстъпва. Блъсна се в една от станциите и поклати смаяно глава.
— Това е невъзможно! Невъзможно!
Всички гледаха двамата си мъртви другари. Рамирес се осъзна първа и провери второто компи, за да се увери, че е обезвредено. Лицето й беше зачервено и намръщено.
— Адмирале, помните ли как крал Питър ни предупреждаваше за бойните компита и кликиските програми? Дори се опита да затвори фабриката.
Стромо потърка челото си.
— Но тогава всичко работеше чудесно. Нямаше никакви проблеми.
— Адмирале, сега определено имаме „проблем“.
— Може би тези двете са били дефектни — каза тихо Стромо. Сам не си вярваше. Рамирес го изгледа ядосано, на ръба на неподчинението.
— Току-що видяхме на екрана кликиски робот. Може той да е изпратил някакъв сигнал? — предположи Зизу.
Стромо се опита да говори твърдо и уверено. Знаеше, че Рамирес сама ще направи предложение, и реши да я изпревари.
— Командире, искам извънредни мерки. Да се изключат всички бойни компита, докато не открием какъв е проблемът. Няма смисъл да рискуваме.
— Слушам, адмирале.
Стромо посегна да активира интеркома, но Рамирес го спря.
— Наистина ли искате компитата да разберат какво правим? Може да превключат на защитен режим. По-добре да изпратим специални екипи, които да ги изолират и изключат.
Стромо — би трябвало сам да се сети за това — кимна.
— Надявам се, че ще имаме достатъчно време.
13.
Тасия Тамблин
Тасия изпитваше невъобразима радост, че е намерила Роб Бриндъл жив. Само й се искаше да се бе случило на друго място, а не в някакъв затвор в облаците на газов гигант, сред смъртни врагове. „Преддверието на Ада“ май беше най-подходящото описание.
Но поне Роб беше жив!
По мръсното й лице потекоха сълзи. Радостта за момент избута гнева, страха и объркването. Всичко по реда си. Тя прегърна младия мъж, който й беше колега, приятел и любовник. Поседяха сгушени известно време, без да продумат и дума. Накрая Тасия сбърчи нос и изсумтя: