Венталите я нападнали. Не можели да повярват какво чудовище са създали. Освободената енергия разцепила цялата планета. Поквареният вентал бил победен, но гравитацията на света се разместила и целият живот бил унищожен.
„Това е покварен вентал, Джес Тамблин. Това може да се случи тук“.
Той все още не разбираше.
— Защо? Само защото го желая толкова силно? Ческа е добър човек, лидер на клановете. Как би могла да създаде такъв ужас?
„Само ние осъзнаваме опасността“.
Джес вече бе взел решение.
— Достатъчно! Занимавате ме с езотерична философия, докато тя умира. Приемам риска. Нико, донеси я тук.
— Ще я заболи, Джес…
Вече й бе причинил толкова болка…
— И без това умира.
Нико преметна ръката на Ческа през раменете си и я изнесе от „Водолей“. Тя някак успя да зърне Джес, слънцето и водата и сграбчи тънката нишка на живота. Нико внимателно я сложи на черните скали.
„Трябва да дойде при водата сама. Ти не можеш да й помогнеш“.
Джес коленичи до нея и усети болката в сърцето си. Как щеше да живее без Ческа? Стоеше между скалите и вълните и проклинаше глупавите правила и забрани на венталите.
— Ще я убиете!
„Решението трябва да е нейно“.
— Ческа, ако ме обичаш, трябва да направиш нещо за мен. Пий от водата и живей. Позволи на венталите да се слеят с теб и ще станеш като мен. — Океанът внезапно се укроти. Венталите раздвижиха малки вълнички, които се протягаха към Ческа като нежни пръсти. — Иначе ще умреш.
— Но ако… ще стана… като теб?
Вятърът сякаш оживя и се изпълни с шепнещи гласове.
— Тялото ти ще се изпълни с вентална енергия, като моето. — Не искаше да я лъже. — Това означава, че няма да можеш да докоснеш друг човек, без да го нараниш. Ще бъдеш изолирана като мен. Това е ужасно, но няма друг начин да те спася.
Тя успя да промълви:
— Да докосна… теб?
Не искаше да я измъчва с подобни тежки мисли.
— Двамата ще сме уникални. Отделени от нашата раса.
— Но заедно. — Колебанието й беше изчезнало. Джес се дръпна и я остави да пропълзи до ръба на скалите. — Пътеводната звезда…
Той се опита да я окуражи. Само още няколко секунди. Още един-два метра. Усещаше страха на венталите. Стисна очи. Толкова много я обичаше, толкова дълго бяха пазили връзката си в тайна, толкова дълго. Нима бе възможно тя да се превърне в заплаха? Спомените за покварените вентали му изглеждаха някак нереални. „Това няма да се случи с нея“.
Ческа гребна с шепи от блестящата вода. Между пръстите й потекоха сребристи капчици. Тя вдигна треперещите си ръце към лицето си и отпи глътка. Въздъхна и се разтрепери.
Залитна напред и падна във водата. Беше нещо средно между кръщаване и удавяне. След това изчезна под повърхността.
19.
Рлинда Кет
Рлинда и БиБоб присъстваха на погребението на Ендрю Тамблин под ледения свод на Плумас. Тримата оцелели братя и скърбящите им другари подготвяха церемонията. Рлинда бе сигурна, че ги чакат още беди, въпреки че съживената жена бе изчезнала под водата.
Може би Карла Тамблин си играеше със съществата, които живееха на дъното. Рлинда бе чувала миньорите да говорят за светещи медузи и пеещи нематоди. През изминалите няколко дни работниците чакаха със затаен дъх да се случи нещо.
Заради засилената бдителност на скитниците тя не бе успяла да намери начин за измъкване, а бягството по време на погребение не беше добър вариант. Въпреки това вече й бе писнало да седи тук, където беше винаги студено. Всъщност как иначе, след като живееха върху ледник, близо до ледено море, под замръзнал таван, дебел над километър? В „Ненаситно любопитство“ имаше одеяла и дрехи, но любимият й кораб бе на повърхността, а те бяха затворени тук, долу…
Кейлъб, Уин и Торин Тамблин поставиха тялото на брат си върху плаващ ковчег от целулоза и изсушени водорасли. Кейлъб се наведе и изля отгоре някаква гъста прозрачна течност. Острата миризма на гориво подразни ноздрите на Рлинда.
Близнаците Уин и Торин едва сдържаха сълзите си. Спогледаха се, сякаш се окуражаваха кой да заговори пръв. Накрая Кейлъб каза прегракнало:
— За втори път погребвам свой брат. Ендрю, а преди него Брам.
— А преди това оплакахме Рос — добави Уин.
— Проклети хидроги — измърмори Торин.
„Ето нещо, с което всички сме съгласни“. Скитниците имаха пълното право да се сърдят на Ханзата — тя не оспорваше това, — но нямаха никаква причина да си го изкарват на нея и БиБоб.
Всеки от тримата братя произнесе кратко слово, след което запалиха ковчега и го избутаха във водата. Теченията го поеха, понесоха го навътре. Пламъците се отразяваха в замръзналия таван.