Сребърните барети бързо излязоха от палатката. Помъкнаха и Свендсен. Пакстън продължаваше да говори, без следа от задъхване:
— Да си изясним нещо, доктор Свендсен — нали като влезем, ще може да ползвате пълномощията си и да изключите системите?
— Естествено. Ще е трудно, ако трябва да дезактивираме функциониращите компита индивидуално, но изключените няма да са проблем. Няма от какво да се притесняваме.
— Точно така. Няма от какво. Да влизаме.
Тридесетимата командоси носеха електронни пулсатори и едрокалибрени оръжия, чиито остри куршуми можеха да проникнат в бронираните екзоскелети на бойните компита.
— Всичко това необходимо ли е? — попита Свендсен. — Това са просто компита. Сигурно е дребно недоразумение.
— Смъртоносно недоразумение — измърмори един командос, без да забавя ход.
Пакстън се намръщи.
— Да, сър. Абсолютно необходимо е.
Високите метални врати бяха затворени. Свендсен посегна към ключалките, дръпна ръка и каза объркано:
— Достъпът не би трябвало да е блокиран. Странно. Някой ги е барикадирал отвътре.
— Сигурно тенекиите си правят частно парти — обади се Елман.
Залостените врати не бяха пречка за командосите. Сапьорският екип се приближи, постави експлозиви и взриви целия портал. Сребърните барети нахлуха с готови оръжия още преди металните крила да паднат на пода и затичаха навътре. Неколцина останаха да охраняват Свендсен.
При последното му посещение тази зона беше ярко осветена, но сега повечето лампи не работеха и огромното хале тънеше в мрак. Още по-странно бе, че складът, в който трябваше да се намират новопроизведените компита, беше празен.
— Но… тук би трябвало да има хиляди неактивирани компита.
— Явно вече не са неактивирани — обади се редник Елман.
— До всички: защитна формация! — изкрещя сержантът. — Може да ни дебнат в засада.
Командосите тръгнаха през празния склад към производствените линии. В далечината се чуваше симфония от дрънчене, чукане и скърцане — производственият процес продължаваше.
— Май все още сглобяват компита — каза Пакстън. — Господин Свендсен, ваш ред е.
— Всъщност доктор Свен…
— Не ми пука каква ви е титлата — действайте!
Над поточните линии, окачени на вериги, висяха три човешки тела.
— Ето ги вашите работници — каза Пакстън равнодушно. — Все още ли мислите, че става дума за дребно недоразумение?
Свендсен гледаше невярващо капещата кръв.
— Аз… аз просто не мога да…
От всички страни започнаха да изникват бойни компита.
— Супер! Открихме липсващите тенекии — изръмжа Елман. — Сержант, нали няма да им натискаме копчетата за изключване едно по едно?
— В никакъв случай. Огън!
Компитата се втурнаха напред и сребърните барети откриха огън. Тежките куршуми пробиваха бронираните тела на машините и ги събаряха. Няколко робота, ударени от електронни пулсатори, паднаха върху производствената линия.
— Свендсен! Къде трябва да отидеш? — изкрещя Елман. — Оръжията ми са на твое разположение.
Разтрепераният инженер посочи с пръст.
— На онази контролна кула. Мисля, че оттам ще успея да дезактивирам устройствата.
От производствената линия започнаха да падат полусглобени машини, само торсове и ръце, още непокрити с полимер. Недовършените роботи се протягаха, опитваха се да сграбчат стрелящите командоси. Няколко механични ръце докопаха четирима за гърлата. Останалите барети продължиха стрелбата срещу ужасните машини. Все повече компита падаха от производствената линия, пълзяха по пода като някакви странни раци.
Пет компита изскочиха изпод едно мостче и сграбчиха една от баретите — жена. Тя продължи да стреля, но машините я полазиха като насекоми и я повалиха.
Свендсен се движеше като в мъгла; и едва смогваше да не изостава от Елман. Започваше да се разколебава. Дори да успееше да изключи машините, не можеше да направи нищо на вече активираните компита.
Пакстън крещеше в микрофона си — търсеше връзка навън.
— Имаме нужда от подкрепления! Блокирайте вратите с тежка бронирана техника, за да не се измъкнат!
— А ние как ще излезем? — попита Свендсен.
— Ние още не сме успели да влезем — извика Елман и простреля две атакуващи компита.
Отвсякъде прииждаха стотици военни роботи. Подредиха се в непробиваем кордон около контролната кула и спряха, сякаш предизвикваха хората да се приближат.
— Също като в онези стари филми със зомбита! — изкрещя Елман. — Само че с роботи.
Свендсен огледа морето от гневни машини и спря.
— Няма да успеем да минем. Само тридесет сме.
— Всъщност вече сме двадесет. Но кой ти брои?