Гейл’нх кимна тъжно и Осира’х съзря в него чертите на легендарния му баща адар Кори’нх. Знаеше, че бившият командир на Слънчевия флот е получил заповед да направи дете на Нира. Адарът бе изпълнил дълга си — както винаги, — но изпитваше срам от това, което бе принуден да направи.
Тамо’л, втората дъщеря на Нира, слушаше внимателно. Тя и сестра й Мюри’н бяха твърде малки, за да разберат напълно какво е постигнала Осира’х. Мюри’н, чийто баща беше от кастата на стражите, имаше яка фигура за възрастта си и предпочиташе игрите и физическите упражнения пред ученето. Осира’х се зачуди какво ли са целили чрез създаването на подобен мелез. Може би просто Удру’х бе пожелал да накаже Нира…
Майка й дори не беше тук, както бе обещал магът-император.
Осира’х погледна братята и сестрите си и си спомни колко неудобно се чувстваше на Илдира. А вече не се чувстваше и част от Добро. Вече нямаше смисъл от размножителната програма. Какво ли щеше да стане с лагера и човешките затворници? Нямаше нужда дори от децата, които носеха гените на Нира. Дали Джора’х щеше да признае за опитите на Ханзата, или губернаторът Удру’х щеше да унищожи всичко и да прикрие доказателствата? Това въобще нямаше да я учуди.
Храната й се стори съвсем безвкусна. Все пак се насили да дъвче и да гълта, докато братята и сестрите й бърбореха и се смееха.
36.
Нира
ЮЖНИЯТ континент на Добро изглеждаше безкраен. Нира вървеше и вървеше, макар да нямаше представа къде отива. Тялото й бе закалено от живота в горите на Терок, където бе свикнала да се катери по световните дървета и да им чете различни истории. Но това бе преди много години. Вече нямаше представа колко време е минало.
Въпреки страданията и мъките, които бе преживяла, отказваше да се предаде. Бе избягала от острова и бе преплувала вътрешното море със сал. Надяваше се да намери някакво селище или кораб. Това бе единственият шанс да види дъщеря си отново.
Осира’х беше малка, но майка й и бе прехвърлила ужасните си спомени, отчаян опит да разбули истината. Не можеше да си представи какво е причинила бруталната информация на крехката детска психика. Подозираше, че Осира’х никога няма да е същата след онази вечер. Дали бе постъпила правилно?
Пътуването й изглеждаше безкрайно. Бе изгубила броя на дните. Просто вървеше, пиеше вода от потоци и локви и абсорбираше слънчевата светлина със зелената си кожа; разнообразяваше диетата с корени и плодове.
Острите храсталаци дращеха голата й плът. Тя тръгна към един горист хребет, за да види какво я очаква. Искаше да види хоризонта, където може би — може би — лежеше някаква надежда.
Вече бе почти на билото, когато някакъв звук в небето я сепна. Ръмженето се засили и тя забеляза няколко кораба — оставяха следи в атмосферата. От другата страна на възвишението наближаваше друг разузнавателен кораб. Летеше толкова ниско, че почти забърсваше тревата.
Ужасената Нира затича обратно по стръмния склон. Краката й се закачиха в някакви корени и тя падна по лице в храстите. Разузнавателни кораби! Губернаторът на Добро я бе открил! Но нима можеше да й направи нещо по-страшно от предишните мъчения? Закле се, че никога няма да се върне в разплодителните лагери.
Корабите кръжаха над нея, двигателите им боботеха. Тя не спираше да тича, приклякаше във високата трева, но отгоре можеха да я забележат съвсем лесно. Един от разузнавачите кацна на билото и от него изскочиха няколко илдирийци. Започнаха да крещят.
Нира затича към малка падина. Още два кораба се спуснаха и кацнаха от двете й страни. Илдирийците я заобиколиха!
— Оставете ме! — Гласът й беше сух и прегракнал, почти шепот. Не можеше да си спомни кога за последно е говорила.
Те се приближиха. Водеше ги някакъв намръщен млад мъж, приличаше на Джора’х.
— Зелена жрице, защо се криеш?
Нира си припомни многобройните изнасилвания и побои в разплодителния лагер. Спомените отекваха като изстрели в главата й. Някои от мъчителите й приличаха на зверове, а други — като Удру’х — бяха зверове отвътре.
Хванаха я. Не можеше да се измъкне, дори нямаше сили да се съпротивлява. Отпусна се в ръцете им и те я понесоха към един от корабите.
37.
Колкер
Хората отново получиха относителна свобода да се придвижват из Призматичния палат, без да им бъде казана причината за предишното задържане. Въпреки това Колкер остана да седи до широкия осветен от слънцето прозорец. Знаеше, че където и да отиде, все ще е самотен и откъснат от световната гора. Тишината в съзнанието му беше опустошаваща.