— Нямам власт над хидрогите! — отвърна Даро’х и разпери ръце.
— Няма нужда да им казваме истината, тя само ще ги обезпокои. — Удру’х се обърна към куриера. — Искам да се върна заедно с вас на Илдира. Вече нямам работа тук, а магът-император ще има полза от съветите ми в тези трудни времена.
Когато над Добро се спусна мрак и илдирийците се прибраха в добре осветените си жилища, доскорошните затворници се събраха на тайна среща.
Жилищните сгради бяха почистени и разполагаха с нови легла и мебели. Хората вече имаха право да си строят домове извън границите на поселището. Освен това можеха да си създават семейства, с когото искат, а не както преди, според гениите комбинации. Но това, че бяха съборили оградите, не означаваше, че са свободни.
Осира’х знаеше, че щастливото им бъдеще е съвсем илюзорно. Баща й се бе провалил, точно както се бе опасявала. Новините на куриера бяха прекършили и последната й надежда. Хората заслужаваха да узнаят истината за съдбата на расата си.
Новият губернатор не им бе показал записите на огромния кораб, с който бяха напуснали Земята, и как илдирийците ги бяха отвлекли, за да създадат телепатичен посредник с генетичните си експерименти. Хората бяха изкарали много поколения в плен, при това ненужно.
„Родителите ми постигнаха с любов това, което тази насилствена програма не можа за векове“.
И за какво? За да се стигне до унищожението на човешката раса?
Дори Нира слушаше с ужас, докато момичето им разправяше цялата история. Наследниците на „Бъртън“ бяха тормозени много години, но сега разбираха, че са били и лъгани. Бяха пешки, използвани да сложат край на собствената си цивилизация.
— Големият въпрос е — какво да правим сега — каза Стоунър.
— Трябва да сме благодарни на новия губернатор — отвърна една възрастна жена. — Нещата се подобриха. Останалото е извън нашата власт.
— Нима това е достатъчно? — извика Гневно Осира’х. Израсналите в плен хора не познаваха друг живот, освен робството и постоянните изнасилвания. — Никога няма да ви позволят да напуснете Добро. Даже сигурно ще бъдете избити, заедно с останалото човечество.
— Но сега сме свободни — каза един оплешивяващ мъж. — Нали губернаторът ни обеща?
Нира откъсна поглед от тъмния прозорец.
— Нима можем да вярваме на губернатора? Спомнете си какво правеше с нас Удру’х. А сега и плановете на Джора’х… — Тя затвори очи. — Не може да е истина.
— Истина е — отвърна Осира’х и я докосна по рамото.
Момичето усети, че хората започват да осъзнават сложността на ситуацията. Опитваха се да постигнат баланс между жаждата за отмъщение и желанието за мирно съществуване и нов шанс.
Стоунър стисна зъби и наведе глава.
— Какво можем да направим? Не знаем как да се сражаваме. Как можем да повлияем на нещата? Дали да не отидем при губернатора Даро’х? Да поискаме да предприеме нещо?
Нира повиши глас, сякаш най-сетне бе решила да прегърне отмъщението.
— Даро’х може и да е новият губернатор, но вината не е негова.
Осира’х затвори очи, опитваше се да заличи всеки добър спомен, който имаше от чичо си. Всички моменти, в които й бе показвал любов и уважение. Той се готвеше да напусне Добро и я бе поканил на прощална вечеря. Това щеше да е перфектният момент за действие. Бившите пленници трябваше да планират всичко внимателно.
— Всички знаем кой ръководеше програмата — каза Осира’х — и кого трябва, да виним.
72.
Съливан Голд
Машинното помещение на бойния лайнер бучеше от шума на двигателите и разговорите на екипажа. След завръщането на хидрогите нуждата от спешни действия бе нараснала неимоверно. Но доколкото виждаше Съливан, илдирийците не бяха стигнали доникъде.
Инженерът Шир’оф ги водеше на обиколка из машинното. Спуснаха се по металните стълби покрай извитите реактори и цилиндрите, пълни с нажежени екти. Показваха им всяка палуба и всяко помещение. Около тях имаше стотици членове на екипажа, поне три пъти повече, отколкото бяха нужни според Съливан. Постоянният шум го дразнеше. Липсваха му Лидия, децата и внуците.
„Ако успеем да постигнем нещо, илдирийците ще ни освободят. Стига адарът да удържи на думата си“.
Табита попиваше информацията със смесица от удивление и неприязън. Беше отказала да си води бележки на илдирийския датапад, който й бяха дали.
— Сигурно е същият модел, който сте ползвали преди двеста години.
Шир’оф се усмихна, сякаш това беше комплимент.
— Стигнали сме върха на цивилизацията си. Няма нужда от подобрения. — Явно не можеше да види пукнатината в логиката си.