Язра’х гледаше котките си, които обикаляха неуморно по прашните тунели.
— Тук ли ще останете? Трябва ли да ви пращам охрана?
— Само храна. Мисля, че ще имаме предостатъчно работа — засмя се Антон.
Тя сви рамене, сякаш не можеше да разбере как двама мъже биха прекарали часове в помещение, пълно с прашасали документи. Въпреки това му се усмихна.
— После ще ми разкажеш какви нови истории сте намерили.
— Винаги мога да си измисля нещо.
— Искам само истински истории — отвърна тя намръщено.
Антон я помоли да остави котките при тях.
— Няма нищо по-добро от това да четеш с котка в скута — напомни й. Илдирийците явно не можеха да го проумеят.
Тримата работници започнаха да разбиват стената с чукове. Антон се дръпна от летящите парчета. След още няколко удара входът към хранилището бе отворен.
— Много отдавна тук са били складирани апокрифните документи. Тези писания не са попаднали в Сагата за седемте слънца и затова са останали с малка историческа ценност за паметителите. Дори понякога съществуването им се е отричало, но сега трябва да ги проучим, за да помогнем на мага-император.
Работниците доразчистиха входа и Вао’сх се вмъкна в хранилището. Носеше портативен осветител.
— Хиляди документи, които никой не е виждал от хилядолетия! Очаква ни много работа, паметителю Антон.
Посегна и извади първата купчина диамантени филми. Изглеждаше така, сякаш щеше да се разплаче. Отпрати работниците и подаде част от документите на Антон. Човешкият учен ги изнесе в по-осветената част на коридора и се взря в тях. Буквите бяха по-орнаментирани и архаични от тези, с които бе свикнал.
— Сигурно ще ми трябва помощта ти, за да ги разчета.
По заповед на губернатора — без съмнение идея на Язра’х — няколко слуги донесоха още блестители и две бюра. На Антон му се искаше и майка му да е тук и да види тези древни тайни. Маргарет Коликос щеше да се радва да помогне на сина си. Не беше чувал нищо за нея от много време. Дали бе още жива?
Двамата с Вао’сх започнаха да четат. Магът-император бе поискал отговори на въпроси, които никой не се бе осмелил да зададе. Трябваше да открият всичко за предишната война и начин, по който хидрогите да бъдат победени. Антон не възлагаше големи надежди на тези документи. Доколкото бе чел, последният конфликт се бе развил зле за всички.
Под земята лесно се губеше представа за времето, въпреки че исикските котки ръмжаха, понеже бяха огладнели. Язра’х дойде и се намръщи.
— Вие сте по-упорити и от екипите в полето. Няма ли да ядете? Да спите? Знаете ли откога сте тук?
— Нямам представа — отвърна Антон.
— Моля те, нареди на слугите да ни донесат храна — каза Вао’сх, без да вдига очи.
Антон погали златистата козина на една от котките.
— И може би няма да е зле да изведеш животните на въздух.
— Няма да е зле да изведа теб, паметителю Антон. Да направиш малко упражнения.
— Точно сега съм зает.
Тя изсумтя, но подбра котките със себе си. Скоро се появиха слуги с подноси с храна.
Антон чувстваше, че се намира в някакъв различен свят, изолиран от работата на повърхността. Вао’сх — пръстите и дори лицето му бяха покрити с прах — четеше с невероятна скорост. Вдигна поглед от поредната купчина документи и каза:
— Разкази за Изгубените времена? Предполага се, че тези истории са изгубени.
— Добре, че някой си е водил бележки. — Антон се зае с листовете пред себе си; откриваше сведения за предишни сблъсъци с хидрогите, информации за фероуите и дори истории за шана рей. Не беше сигурен как да различава истините от измислиците.
— Тайни, скрити под тайни, скрити под тайни. Дотук ли стигнахме? Изгубените времена са били измислени, за да се скрие предишната война с хидрогите. Вярвахме, че всички паметители са измрели и историята е била забравена. Но това е лъжа! Магът-император е накарал поданиците си да забравят след десетки поколения. — Сякаш щеше да му прилошее. — Голяма част от това, на което са ме учили, не е вярно. Дори Изгубените времена!
Антон, който беше добре запознат с идеята, че историята се редактира и понякога измисля, не бе толкова притеснен. Даже беше леко развълнуван.
— Тогава ли са измислили шана рей като враг заместител? Измислица, която да запълни празнината от цензурираната история?
— Вече не знам какво да мисля — отвърна с треперещ глас Вао’сх и препрочете поредния лист, преди да го остави. Антон се наведе да погледне над рамото на приятеля си. Паметителят очевидно не искаше да научава повече, но заповедите на мага-император бяха ясни. Нямаше избор, освен да се зарови в писанията, които все повече разклащаха света му. Антон го съжаляваше.