— Това кръвожадното копеле няма да се откаже.
— Точно като делфините — прошепна Естара.
Искаше му се да изхвърли подносите през балкона и да засипе Базил Венцеслас с проклятия, но се насили да реагира спокойно. Единственото им предимство беше незнанието на председателя, че са засекли саботажа му. Ако Базил мислеше, че плановете му работят, нямаше да опита нещо друго. Това можеше да им спечели още някой ден.
Питър все подносите и ги изсипа в машината за рециклиране на боклук.
Кралицата беше пребледняла.
— Отсега нататък трябва да проверяваме всяка храна. ОХ, ако не беше ти…
— Кралице Естара, мисля, че ще успея да ви доставям малки количества храна — предложи компито.
— Може би капитан Маккамон също ще ни помогне — каза Питър. — Опитах да се помиря с Базил. Можеше да работим заедно. Винаги съм се стремял да върша каквото е правилно за Ханзата. Но сега вече осъзнавам… — кралят се обърна към Естара, — че ще трябва да го убием, преди той да ни е убил.
78.
Осира’х
— Осира’х, ела при мен! Ще те защитя! — изкрещя Удру’х при вида на разгневената тълпа. Не можеше да повярва, че момичето не разбира пред каква опасност са изправени.
Тя не помръдна.
— Аз съм в пълна безопасност.
Внезапно всички светлини изгаснаха и къщата потъна в мрак. Човеците бяха повредили генератора, който захранваше резиденцията на бившия губернатор.
— Няма къде да избяга — чу се властният глас на Осира’х.
Удру’х се обърна и побягна по тъмния коридор. Мракът го ужасяваше.
Осира’х разпозна гневния глас на Бен Стоунър.
— След него. Не го оставяйте да се измъкне.
Останалите подеха призива.
Бившият губернатор стигна до стълбището и го изкачи на бегом. Отблясъците от пожарите осигуряваха достатъчно светлина на преследвачите му.
Осира’х беше и прималяла, и развълнувана. Не биваше да си спомня, че едно време харесваше Удру’х. Време беше той да си получи заслуженото наказание. Събитията се развиваха лавинообразно и тя бе основният фактор, който ги бе отприщил.
Побърза да догони преследвачите. На горния етаж Стоунър и хората му бяха заклещили губернатора в един ъгъл. Осира’х потисна съжалението, като извика ясните спомени на майка си. Изпита болката и унижението, на което бе подложена Нира, сякаш всичко се бе случило на нея.
Очите на Удру’х отразяваха няколкото здрави улични блестителя и бушуващите пожари. Той усети появата на Осира’х и се обърна към нея.
— Вашата размножителна програма открадна живота на тези хора и на много предишни поколения! — изкрещя тя.
— Осира’х, знаеш защо го направихме. Аз спасих расата си!
— И обрече расата на майка ми. — Думите й прозвучаха като присъда.
Стоунър и хората му приближиха бившия губернатор. Всички бяха въоръжени с най-различни земеделски инструменти. Гневът им избухна и те се хвърлиха върху илдириеца, който бе опрял гръб в стената.
Удру’х се съпротивляваше мълчаливо. Осира’х чуваше тъпите звуци на ударите. В паметта й изплуваха други образи на лицето на губернатора и тъмните размножителни бараки.
— Чакайте! — чу се ясният глас на Нира. — Спрете!
Осира’х се обърна и видя зелената жрица на стълбите. Беше довела и останалите си четири деца: стояха плътно зад нея.
Хората спряха да бият Удру’х. Осира’х бе мислила, че майка й ще се зарадва на случващото се, но Нира я изненада.
— Не го убивайте.
— Майко, знаеш какво ти направи той, както и на тези хора. И на мен.
— Не съм ти направил нищо лошо! — Окървавеният Удру’х се надигна, залитна и продължи: — Ти беше най-голямата ми надежда. Моята награда.
Осира’х го погледна с отвращение.
— Всяко докосване и всяка дума бяха като бодливата тел около лагера. Ти ме хвалеше след всяко трудно упражнение, но аз усещах единствено как жестоките ти ръце докосват майка ми.
Нира погледна дъщеря си и мъчителя си.
— Губернатор Удру’х, никога не съм искала да те мразя. С Джора’х бяхме щастливи в Призматичния палат, но ти ни отне щастието.
Тълпата беше отстъпила, но гневът й все още не бе преминал.
— Аз усещах болката и страданията на майка ми! — изкрещя момичето. — Как мога да забравя? Когато ти я изнасилваше, изнасилваше и мен!
— Не! — Удру’х изглеждаше наистина ужасен.
— Тя е моя дъщеря. Знае всичко, което си правил с мен. Предадох й спомените си в онази нощ, когато пазачите ме пребиха и обявихте, че съм мъртва.
Осира’х вдигна ръце и докосна лицето на бившия губернатор. Главата й се пръскаше от болка.
— Сега ще го накарам да разбере. Трябва да научи.
Той примигна, сякаш очакваше прошка, но момичето бе намислило нещо съвсем друго.