Трябва да поясня, че Халум и Ноим всъщност не бяха вречени, освен по линия на връзката си с мен. Ноим имаше своя вречена сестра, някоя си Тирга, а Халум бе вречена с момиче от Манеран, на име Налд. С помощта на подобни връзки, Заветът сковава във вериги нашето общество, защото Тирга на свой ред също имаше вречена сестра, а Налд имаше вречен брат, които пък си имаха свои вречени роднини и така нататък и така нататък, докато се получаваше една неимоверна и може би безкрайна поредица. Естествено, всеки от нас често се среща с вречените роднини на своите вречени роднини, но това не значи, че по отношение на тях има същите привилегии, каквито има към своите непосредствени връзки. Срещах се с ноимовата Тирга и халумовата Налда, също както Халум виждаше почти ежедневно моя Ноим, а той нея, но между мен и техните роднини нямаше нищо повече от едно далечно познанство, докато в отношенията между Ноим и Халум от първия миг бе възникнала искрена топлина. В началото дори очаквах отношенията им да завършат с брак, нещо рядко, но не съвсем необичайно. Но изглежда Ноим почувства, че ще ме нарани, ако моята вречена сестра сподели брачното ложе с него и направи всичко възможно, приятелството им да не прерасне в любов.
Халум сега вече спи вечен сън под един надгробен камък в Манеран, а Ноим ми е чужд, може би дори враг и само червените пясъци на Изгорените низини милват лицето ми, докато пиша тези редове.
10
Както вече знаете, заминах за провинция Глин малко след като брат ми Стирон бе провъзгласен за септарх на Сала. Не искам да кажа, че избягах в Глин, защото никой открито не ме е принуждавал да напусна своя роден край. По-скоро бих нарекъл постъпката си тактична и предвидлива. Тръгнах си, за да спестя на Стирон неприятната необходимост да нареди да ме убият, решение, които би му тежало на съвестта. Двама синове на септарха едва ли са най-подходящото наследство за една и съща провинция.
Избрах Глин, защото е предпочитано място за изгнаници от Сала, а също понеже семейството на майка ми разполагаше с богатство и власт там. Помислих се, че ще съумея да извлека някаква полза от тази връзка, но оказа се, че съм се лъгал.
Напуснах Сала малко преди да навърша тринадесет. При нас, тази възраст се смята за праг на зрелостта. Почти бях достигнал сегашния си ръст, макар да не бях толкова силен, нито пък имах такава гъста брада. Знаех по малко за историята и управлението, за изкуството на войната, ловното умение, имах и известен опит със закона. Вече бях преспал с поне дузина момичета и на три пъти, макар и за кратко, бях познал горчилката на несподелената любов. През целия си, макар и кратък живот, се бях придържал към Завета, душата ми беше чиста, бях в мир с боговете и предците. Вероятно в собствените си очи тогава съм изглеждал един великодушен и благороден любител на приключенията, пред който светът се е разпрострял като огряна от слънцето магистрала, а бъдещето е като мек пластилин, който чака да го оформят. Погледнато през призмата на сегашния ми, тридесет годишен опит, онзи млад мъж е бил също така наивен, доверчив, романтичен, прекалено буен, интелектуално и духовно незрял — тоест, един посредствен млад човек, който може би цял живот щеше да отваря миди в някоя рибарска колиба, ако не бе имал щастието да се роди принц.
Сезонът, в който напуснах града бе ранна есен, след една пролет, през която Сала бе оплаквала загубата на баща ми и лято, в началото на което бе приветствала идването на брат ми. Реколтата и тази година бе съвсем оскъдна — нищо необичайно за Сала, където нивите раждат повече камъни, отколкото семена — а Салаград бе изпълнен с банкрутирали търговци, които се надяваха на заем от новия септарх. Всеки ден над града увисваше сива и непрогледна мъгла, а в небето се струпваха тежките есенни облаци, които прииждаха на талази от източното море. Улиците бяха покрити с прах, дърветата отрано се разделяха с листата си, а от градските канали се вдигаше смрад. Това бяха лоши знамения за началото на управлението на новия септарх, а за мен, сезонът изглеждаше подходящ за заминаване. Всеки ден по някой съветник биваше хвърлен в тъмницата. Все още бях на почит в двора, ухажван и глезен, отрупван със скъпи кожи и обещания за владения в планината, но колко ли още щеше да продължава това? За момента Стирон бе измъчван единствено от мисълта, че той е наследил трона, а аз нищо и затова се отнасяше към мен с любов и нежност. Но отмине ли веднъж сушавото лято, за да отстъпи място на суровата зима и гладът нищо чудно везните да се наклонят на другата страна и заедно със завистта към моята свобода и липса на отговорност да дойде и омразата към мен. Твърде добре познавах хрониките на кралските семейства. Подобни неща са се случвали неведнъж досега.