Тъкмо затова се приготвих за бързо отпътуване. Само Ноим и Халум бяха в течение на плановете ми. Събрах набързо вещите, с които не исках да се разделям, като церемониалният пръстен, дарен ми от баща ми, любимата ми ловна куртка от жълта кожа и двойният амулет с образите на моя вречен брат и вречената ми сестра. Разделих се само с любимите си книги, защото с книги можех да се сдобия където и да отида, оставих и пернатото копие за лов на птицерози, мрачен спомен от деня на бащината смърт. Имах на моя сметка една значителна сума пари, с която постъпих, както ми се струваше тогава, много хитро. Сумата беше депозирана в кралската банка на Сала. Отпърво, прехвърлих известна част от нея на сметки в шест малки провинциални банки. Новите депозити бяха на имената на Халум и Ноим. След това Халум помоли парите да бъдат прехвърлени в Търговско-мореплавателната банка на Манеран, по сметката на баща й — Сегворд Хелалам. В случай, че някой разкриеше прехвърлянето, Халум щеше да обясни, че баща й изпитва парични затруднения и тя му помага с известен краткосрочен заем. След като спестяванията ми се озоваха в Манеранската банка, Халум помоли баща си да ги преведе отново, този път на мое име в Банката на Завета, в Глин. По този малко заобиколен начин, аз успях да прехвърля парите си от Сала в Глин, без да събуждам подозренията на ковчежниците, които биха могли да се поинтересуват, защо един принц превежда всичките си спестявания в съперничещото кралство на север. Единственото слабо място в целия план бе възможността ковчежниците да проследят пътя на парите до Манеран, да разпитат Халум и после да разузнаят за финансовото положение на баща й. И тогава щяха да се доберат до истината, че бизнесът на баща й процъфтява и той не се нуждае от никакъв „заем“. Това на свой ред щеше да доведе до разкриване на целия замисъл в дъното на който стоях аз. Но в края на краищата, маневрите ми останаха незабелязани.
Накрая, явих се пред брат ми и помолих за разрешение да напусна столицата, както го изисква етикетът.
Това беше критичен момент, защото честта не ми позволяваше да излъжа пред Стирон, но същевременно не смеех да му призная цялата истина. Прекарах дълги часове в компанията на Ноим, обмисляйки всички възможни обрати на разговора. Не ме биваше в извъртанията, Ноим се гневеше, проклинаше, кълнеше, викаше и пляскаше с ръце винаги, когато успяваше да ме завари неподготвен с някой лукав въпрос.
— Не те бива да лъжеш — заключи накрая отчаяно той.
— Вярно е — съгласих се аз. — Този човек не е създаден, за да мами.
Стирон ме прие в северната зала, тъмно и мрачно помещение, с голи каменни стени и тесни прозорци, предназначено за аудиенция на селските старейшини. Не мисля, че е целял да ме унизи, по-скоро случайно се намираше там в момента, когато помолих да бъда приет. Беше късен следобед, навън ръмеше лепкав дъжд, камбани ехтяха в някаква отдалечена кула на двореца и тътенът им се просмукваше приглушено през влажните стени. Стирон беше облечен скромно, със сива роба от кожа, плътни червени вълнени гамаши и високи блестящи ботуши. В колана му бе затъкнат меча на Завета, тежък служебен медальон се полюшваше на гърдите му, пръстите му бяха обкичени с пръстени и ако паметта не ми изневерява, на дясната си ръка носеше още някакъв атрибут на властта. Само короната липсваше, за да е пълно кралското величие. В последно време доста често бях виждал Стирон облечен по този тържествен начин по време на церемонии или държавнически срещи, но да го заваря така облечен в знаците на властта през един обикновен следобед ми се видя направо комично. Нима се чувстваше толкова неуверен, че изпитваше постоянна нужда да се обкичва с тези знаци за да си внушава, че е септарх? Може би искаше да направи впечатление на по-малкия си брат? Или пък, подобно на децата, изпитваше радост от блясъка на украшенията? Каквато и да бе истината, чувствах, че зад нея се крие някакъв смешен и глупав недостатък в характера на брат ми, за който до този миг не бях се досещал. Бях толкова удивен от гледката, че я намирах по-скоро забавна, отколкото страшна. Може би зачатъкът на моя бунт срещу всичко бе именно в този момент, когато се изправих пред Стирон в цялото му великолепие и с мъка сдържах смеха си.
Прекараната половин година на върха на септархията бе оставила отпечатъка си върху него. Лицето му бе посивяло, левият му клепач се бе прихлупил, предполагам от изтощение. Беше стиснал устни и стоеше изпънат, а едното рамо стърчеше над другото. Макар да ни деляха само две години, край него се чувствах момче и си помислих колко много може да се измени човек под тежестта на служебните задължения. Сякаш бяха минали векове от оня миг, когато се смеехме заедно в леглото, шептяхме забранени слова и сравнявахме напредващите си белези на мъжественост. А ето че сега трябваше да извърша почтителен реверанс, да положа ръка на гърдите си, да склоня глава и присвия колене и да промърморя: