— Време е да тръгваме — обади се нетърпеливо Ноим и опитвайки се да премахна неприятното впечатление, докоснах с ръка хладната й длан, усмихнах се притеснено, а тя ми отвърна с още по-притеснена усмивка. Може би щеше да промълви няколко думи, но в този миг Ноим ме дръпна за ръката и ме изведе навън, където започваше пътят на изгнанието.
12
Все пак настоях, че трябва да се изповядам преди да напусна Салаград. Не бях го планирал предварително и с решението си ядосах Ноим, който смяташе, че само ще загубим време. Ала с наближаване градските стени в мен се надигна неовладяем копнеж по утехата на религията.
Пътувахме вече близо час. Дъждът се сгъстяваше, вятърът шибаше в прозореца на колата. Покритите с паваж улици бяха хлъзгави. Ноим управляваше първата машина, аз седях мълчаливо до него, а отзад в другата кола ни следваха слугите. Беше ранно утро, градът спеше. С всяка подмината улица чувствах сякаш се къса плът от мен, а заедно с нея си отиваше и по малко от моя живот. Ето го там дворецът, кулата на Съдебната палата, сивата масивна сграда на университета, Божият храм, където баща ми ме посвети в Завета, ето го и Музеят на човечеството, който толкова често разглеждах с мама, за да се възхищавам на съкровищата от звездите. Докато обикаляхме из квартала покрай канал Сканген, дори успях да мерна палата на Конгоройския барон. Именно в копринените постели на неговата красива дъщеря бях оставил сред лепкава локва своята девственост, преди няколко години. В този град бях прекарал целия си съзнателен живот и може би никога вече нямаше да го зърна. Вчерашният ден и дните преди него се размиваха от дъжда, като почвата на тъжните саласки фермери под проливния зимен потоп. От момче живеех с мисълта, че някой ден брат ми ще стане септарх на Сала и ще трябва да напусна този град, но все загърбвах тази мисъл и си повтарях: „Това няма да стане скоро, може би не ще се случи никога.“ И ето че баща ми лежеше мъртъв в прогнилия ковчег, брат ми се превиваше под бремето на короната, а аз бягах от Сала преди още животът ми да е започнал. Обхвана ме такова непреодолимо самосъжаление, че не смеех да отворя уста пред Ноим, мака че, за какво е един вречен брат, ако не за да ти помогне в подобен труден миг? Докато се полюшвахме по криволичещите улички на Стария град, съвсем близо до градските стени забелязах един божи храм и рекох на Ноим:
— Спри на оня ъгъл. Този човек има нужда от облекчение на душата.
Ноим, трескав от предстоящия път не искаше да губим миг и продължи.
— Нима ще откажеш на този човек, неговото божествено право? — запитах го гневно и едва тогава, с огромна неохота той спря машината и върна обратно пред входа на божия храм.
Фасадата на къщата бе стара и олющена. На вратата имаше надпис, който почти не се четеше. Паважът отпред бе напукан и разкривен. Старият град съществува повече от хиляда години, някои от сградите все още са са обитавани, макар сега почти всички да са превърнати в руини. Животът в този квартал е замрял, когато един от предишните септархи е решил да се премести заедно с двора си в настоящия дворец на върха на хълма Сканген. През нощта обаче, Старият град се изпълва с живот, по улиците скитат търсачи на удоволствия, а избите където се продава синьо вино не могат да се оплачат от посетители. Но в този ранен и мъглив час мястото имаше подтискащ вид. От всички страни ме заграждаха слепи каменни стени, обичаят тук е вместо прозорци да се пробиват тесни цепки. Зачудих се, дали в божия храм има наблюдателно устройство, което да долови присъствието ми. Оказа се, че подозренията ми са съвсем основателни. Когато наближих сградата, вратата леко се открехна и от мрака надникна прегърбен човечец в роба на изповедник. Разбира се, беше невероятно грозен. А и кой е виждал някога красив изповедник? Това е занимание за изпадналите в немилост. Този специално имаше зеленикава кожа с едри пори, издаден напред зачервен нос, а едното му око бе помътняло — обичаен изглед за хората от този бранш. Погледна ме с рибешките си очи и съдейки по бавните движения, с огромно нежелание ме пусна да вляза.