„Аз самият ще се преборя с теб.“
И още докато бях замаян от чутата забранена форма на обръщение, баща ми бързо пристъпи напред, като пътьом развърза наметалото. Сетне застана пред грамадния посланик, сграбчи го за лакътя, обви другата ръка около кръста, в мъртва саланска хватка и го запрати надолу по стъпалата на полирания под. Посланикът нададе ужасяващ вик и аз забелязах, че кракът му се е извил по странен начин. Той се зае да блъска с юмрук по пода, завладян от болка и унижение. Дано в наши времена, в двора на брат ми Стирон да се практикува по фина дипломация.
Септархът умря, когато бях на дванадесет и плахо пристъпвах в света на мъжете. Бях съвсем близо до него, когато животът го напусна. Всяка година, за да избегне сезона на дъждовете, баща ми отиваше на лов за птицерози в Изгорените низини, недалеч от мястото, където сега се крия. Никога преди не бях ходил с него, но точно през този сезон ми позволиха да се присъединя към ловната дружина, защото вече бях млад принц и трябваше да се усъвършенствам в общоприетите развлечения на моята класа. Като бъдещ септарх, Стирон трябваше да се учи на други умения, ето защо остана в града да регентства по време на бащиното отсъствие. И така, под мрачното облачно небе, експедицията от близо двадесетина наземни машини пое на запад от Салаград към равната, подгизнала от валежите равнина. Дъждовете през онази година бяха особено безмилостни, разнасяйки тънкото и крехко почвено покритие, а отдолу се подаваха зъберите на оголените скали. На много места фермерите бяха издигнали диги, които едва задържаха водите не придошлите реки. Така безценната за Сала почва се отмиваше с всеки миг и аз с мъка сдържах сълзите си, като гледах как подобно съкровище се губи в безбрежните води на морето. Когато навлязохме в западна Сала, тесният път започна да се вие по хълмовете на Хюишторския масив и съвсем скоро достигнахме студен и сух район, където небесата не раждаха ни дъждове, ни снегове, а дърветата бяха само изсъхнали пръчки, на фона на ослепителната белота. Продължихме да катерим Хюишторите по Конгоройския път. От време на време край пътя се появяваха местни жители и ни посрещаха с песни, в чест на септарха. Още по-нататък, върховете на планините се издигаха като оранжеви зъби в зеленикавото небе и дори затворени зад прозорците на наземните машини, ние треперехме от студ. Що се отнася до мен, красотите на това място дотолкова ме бяха завладели, че не обръщах внимание на дребните неудобства. Огромни скалисти плочи се въргаляха край разнебитения път, само тук там се виждаше някое петно плодородна почва. Нито дървета, нито храсти, с изключение на грижливо отглежданите градини в крайпътните села. Погледнем ли назад, виждахме цялата територия на Сала, разтворена като на длан, белеещите се в далечината западни граници, тъмните петна на селищата по източния бряг и всичко това смалено и някак нереално. Никога преди не бях се отдалечавал толкова от къщи. И макар че бяхме в самото сърце на високите земи, почти на средата, между морето и небето, върховете на Хюишторските планини все така се издигаха над нас и сякаш оформяха непрекъсната стена, от източния, до западния бряг на континента. Гледах тези коронясани със сняг върхове и се питах, дали ще трябва да изкачим и тях, за да пресечем планинския масив? Чувал бях за Вратата на Сала и знаех, че сме поели към нея, но в този момент ми се струваше, че по-скоро вървим към една легенда.
Продължихме да пълзим нагоре, докато генераторите на машините започнаха да се задъхват в мразовития въздух и се налагаше все по-често да спираме и да затопляме проводниците, а главите ни олекнаха от недостиг на кислород. Всяка нощ отсядахме в поредния лагер, построен специално за септарха, но условията в тези лагери съвсем не бяха дворянски и дори в един от тях, чийто обслужващ персонал бе загинал близо седмица преди това под лавина, се наложи сами да прокопаваме проход в снега, за да проникнем вътре. Дружината беше все от благородници и всички ние се захванахме за лопатите, с изключение на самия септарх, за когото физическата работа се счита оскърбителна. И тъй като още тогава бях най-едър и здрав сред мъжете, а също бях млад и напорист, не след дълго се изтощих до смърт, строполих се на снега и останах да лежа там близо половин час, докато най-сетне ме забелязаха. Баща ми бе сред първите, които изтичаха при мен, а на устните му цъфтеше една от толкова редките усмивки. В този миг повярвах, че тази усмивка е признак на неговата привързаност към мен и това значително ускори възстановяването ми, но после разбрах, че не е била нищо друго, освен израз на неговото състрадание.