Антон Дончев
Време разделно
ПРЕДИСЛОВИЕ
В тази книга са събрани и подредени записките на двама души — на светогорски монах, наричан поп Алигорко1, и на френски дворянин, пленен при Кандия и приел исляма, наричан Венецианеца. И двамата съвременници описват едно и също събитие — разорението и помохамеданчването на родопската долина Елинденя през лятото на 1668 година. Поп Алигорко го е гледал откъм страната на българските родопчани. Венецианеца — от страната на турците. Много пъти и двамата описват една и съща случка и ясно се вижда как различните гледни точки и различното осветление променят очертанията на събитията. Тия повторни, макар и различни, описания почти винаги са избягвани, за да намери място само това от тях, което е по-пълно и по-обективно.
Двата ръкописа са преведени и преработени. Записките на поп Алигорко са написани на чудновата смесица от черковнославянски книжовен език и родопски говор. Венецианеца е писал на френски. Повече съкращения са правени в записките на Венецианеца, защото, макар и някъде да се е мъчил да изтегли на заден план собствените си преживявания, другаде той доста често говори за себе си. Съкратени са и разсъжденията му върху насилието, промяната на убеждения и вяра, кръвното родство и духовното братство между хората и върху други подобни проблеми. Поп Алигорко, обратно, по всички начини се мъчи да избегне думата „аз“ и в някои части на записките говори за себе си в трето лице.
Целта на преработката беше двете съставки на книгата да се приближат по дух и език, за да не се чувствува така рязко двойното авторство.
А целта на книгата най-добре е изразена от летописците — да не позволи да се изличат от паметта на потомците делата и подвизите на ония силни люде, живели триста години преди нас по великата Родопа.
Преди всеки откъс от летописа на поп Алигорко има няколко реда от народна песен, и тя намерена в записките му.
ДЯЛ ПЪРВИ
ЗАЛЕЗЪТ ПРИЛИЧА НА ИЗГРЕВА
ОТКЪС ПЪРВИ
Караибрахим изкачи превала и спря коня си. Пред краката му се простираше долината.
Вдясно от нас слизаше пропаст с червеникави, сякаш ръждясали скали, а в дъното й растяха смърчове. И най-високите дървета не стигаха дори до една трета на каменната стена. Като се наведох от коня, видях отгоре крилата на два орела, които се виеха над гората.
Насреща, на много километри разстояние, се издигаше другият склон на планините, и той стръмен като стената на пропаст, синьочерен от борови гори. Само там ивица снегове разделяше черните гори от сивото небе, а подножието им се губеше в мъгла. Горите се гънеха по склоновете и идеха към нас, като ставаха все по-светли, докато се разтопяваха в най-близките смърчове, които имаха зелени клони, съвсем бледи по върховете на младите вейки. Гледах ги и не можех да повярвам, че ако приближа оная черна пропаст насреща, ще видя същите зелени дървета.
Зад Караибрахим и мене спряха мулетата на двамата ходжи — шейха Шабан Шебил — едноръкия и молла Сулфикар Софта — дебелия.
— Тук ли е? — шепнешком попита дебелият.
Караибрахим не се обърна да му отговори. Тогава аз откъснах поглед от планината пред мене и видях лицето му. Пристигнали бяхме.
Далеч долу, в дъното на долината, течеше река, която бавно се издигаше към върховете, колкото повече се отдалечаваше от нас, а двата стръмни склона на планината се приближаваха един към друг. Три села се виждаха край реката, всяко все по-нависоко и все по-надалеч. Те приличаха на купища скали, защото къщите им; изградени от камък и покрити с каменни плочи. А гредите, които обковаваха плевните, бяха посивели и придобили баграта на камъка. Около първото село зеленееха ливади, пожълтели от цветя. Пръстта на малкото изорани ниви беше светла, с по-тъмни петна, които се разливаха като сенки на облаци. На едно възвишение край първото село белееха стените на замък.
Всичко наоколо беше зелено и черно от гори. Те стигаха до самите върхове и назъбваха с остри дребни зъби очертанията на планините.
Горите спяха. Близките дървета бяха толкова неподвижни, че биха изглеждали вкаменени, ако човек не чувствуваше, че те не са мъртви, а само задрямали. Върховете на огромните ели тънко се очертаваха по сивото небе, нежни като ледените цветя, които мразът оставя по стъклата. Много нежни и много тънки бяха те и дори дъх на дете би ги раздвижил, но дъх нямаше. Имаше само едно бяло прозрачно облаче, замръзнал дъх, което висеше неподвижно над долината. Тясна ивица мъгла се извиваше по склоновете пред нас, опъната по върховете на дърветата, но и тя не мръдваше.