— Кой си ти? — попита Караибрахим.
— А ти кой си? — попита човекът върху огромния рижав кон. Гласът му беше съвсем спокоен, спокойно беше и гладкото му лице с бяла брада, подстригана един пръст високо. Всичко по него беше подредено — чалмата, брадата, чертите на лицето му, моравата му дреха и белите му пръсти. Седеше на коня леко приведен, без да се пъчи, с отпуснати мускули, гледаше с отворени очи, без любопитство — силен, уверен човек, надвил себе си. Всеки косъм от брадата му го слушаше. Не предизвикваше, но и не отстъпваше.
— Аз съм спахията Караибрахим, пратеник на везира Мехмед паша, аллах да благослови името му. Това са мои хора.
Караибрахим беше напрегнат, като превито надолу дърво. През цялото време той се оглеждаше наоколо, като че ли се готвеше да скочи. Ако човекът насреща му приличаше на сит звяр от котешки род, Караибрахим беше сокол. Ако човекът насреща беше изгладен като речен камък, Караибрахим беше остър като кремък.
— Аз съм Сюлейман ага.
— Нося ти поздрави и заръки от везира.
Караибрахим само извърна глава и до него застана писарят му, та му подаде няколко свитъка.
— Ето ти писмо от Мехмед паша.
Сюлейман ага кимна и един от хората му подкара коня си напред. Писарят целуна печата и подаде свитъка на Сюлейманаговия човек.
— Ето писмо от бейлербега на Румели до каймакамина на нахията Просойна — рече писарят.
— Аз съм — каза Сюлейман ага.
— Ето писмо от кадията на Филибе до тукашния кадия.
— Аз съм — каза Сюлейман ага.
— Ето писмо от шейха Вани до ходжата на Просойна.
— Да не би да си и ходжа? — обади се Караибрахим.
— Не съм — рече Сюлейман ага, — имаме си ходжа. За пръв път в очите му като бяла искра светна присмех.
— Защо ни посрещате като разбойници? — попита Караибрахим. — Хората ти още не свалят ръце от пищовите си.
Сега видях, че Сюлейман ага не носи никакво оръжие, нямаше дори пояс, за да пъхне в него нож. Ала от дясната му страна стоеше на бял кон главатарят на хората му, човек без косъм по лицето, кьосе, и двете му ръце лежаха върху дръжките на пищовите му. Кьосето държеше главата си леко привдигната и гледаше с широко отворени очи. Погледът му беше особен — открит, любопитен, безсрамен. През очите му се виждаше сърцето. Вътре нямаше нищо. Празно беше. Едното му око гледаше Караибрахим, другото — мене.
— Защо не прати човек да ме предизвести, та да те посрещна, както подобава? — попита Сюлейман ага.
— Като отвориш писмата, ще разбереш — отговори Караибрахим. — А сега води ни, защото ще мръкне.
Сюлейман ага замислено го гледаше. Струваше ми се, че лесно мога да прочета мислите му. Той беше господар на тая долина, навярно много-много не усещаше, че има други хора над него. Никой не му се месеше, никой не му заповядваше. И сега идеше един нахален спахия, водеше сто души конници и сам се канеше на гости.
— Добре дошъл — рече Сюлейман ага. — Не се помни в нашите села да сме върнали някого.
Той пак си беше домакинът, а ние — гостите.
Той дръпна коня си, подковата от конници се счупи пред нас и Караибрахим тръгна напред. Поколебах се дали да го последвам, защото тук нямаше нужда от преводач, говореха турски, ала усетих, че той ме вика до себе си. Когато почти се изравнихме с агата, оня изви коня си и тръгна да ни води. Зад мене се нареди кьосето телопазител с голото лице и голия поглед.
Когато излязохме на нова широка поляна, Караибрахим мина напред и застана до агата. Огромният жребец на агата, усетил, че друг жребец иска да го задмине, почна да ръмжи като мечка. И целият приличаше на мечка, с къси крака и огромна глава, с рунтава грива и опашка. Не можеше да изцвили, ръмжеше. А Караибрахимовият жребец зацвили ясно и пронизително.
— Ага — не се стърпях аз и минах от другата му страна, — откъде имаш тоя кон?
Той полека извърна глава към мене:
— Ти не си турчин.
— Франк съм — рекох аз.
Той посочи някъде към върховете, които се издигаха пред нас:
— Там има развалини, казват им Турлата. Преди двеста ли, триста години ли имало франкска крепост. Франките отглеждали такива коне. Дядовците ми ги взели от тях и отбирали жребчета и кобили, които да им приличат. Не са такива коне за планината, ала ги отглеждали.
Триста години дядовците на тоя човек бяха отглеждали коне, които не бяха за планината. Не току-така агата беше тъй подреден и изгладен — триста години реката беше изглаждала камъка. Без да искам, щях да кажа, че зная моя род от времената на Карла Велики.
Когато агата отново тръгна първи, Караибрахим тихо ми каза: — Посрещнаха ме тридесет и девет души. Три и девет — дванадесет. На добро е.