Веднага го разбрах. Диреше в числото на посрещачите предзнаменование. И аз бях войник, ловец бях, играч бях, дуелирах се — не може човек да се опази от предсказания и лоши или добри признаци, от заклинания, карти и муски. Ала у Караибрахим това беше като болест. Хем той смяташе, че всичко е предопределено, хем непрестанно диреше знаците, които съдбата — според него — непрестанно му даваше. Броеше куршумите в торбичката си, дърветата край пътя, войниците си, посрещачите. Гледаше с кой крак става и с кой крак тръгва конят му. Но усещах, че онова, чувството за голямото предопределение, все е по-силно от тия дребни запитвания до съдбата.
— Тридесет и девет се дели на тринадесет — рекох аз. Видях го, че цял почерня, и се учудих, че така дълбоко взема моите думи. Влизахме вече в селото.
Още не мръкваше. Откога беше залязло слънцето зад върховете, а небето още светеше.
Затова можах да видя чудото на просойненския камен мост. Върху оградата на моста жените и девойките бяха наметнали изпраните си халища — готвеха се да посрещат овчарите. Какви халища бяха това, какви багри, какво богатство — не мога да го забравя. Халище до халище стояха едно до друго от двете страни на моста. Изгрев гореше до залеза, цветна поляна се ширваше между синьозелени потоци, снежни преспи открояваха виолетови вечерни гори.
Каменно беше селото — сивокафяво, с цвета на сърна зиме, сиви бяха камъните, плочите по покривите, гредите на плевниците. А върху изгърбения мост над реката се извиваше дъга.
Дори Караибрахим спря коня си.
Тогава от другата страна на моста се втурнаха жени и деца, та взеха да грабят халищата си. Мятаха ги върху плещите си, а краката им се преплитаха под мократа вълна и по следите им капеше вода. Смъкнаха горите, поляните, преспите, угасиха изгревите, залезите и пожарите. Остана белият мокър камък, извит в две дъги, като две стени на крепост. След час и влагата от халищата щеше да изсъхне.
Планината скриваше от нас богатствата си и ни показваше своите студени каменни гърди. Тия халища не бяха прострени да посрещнат нас, неканените гости.
Караибрахим гледаше, присвил и двете си очи. Хората сякаш бягаха от погледа му.
А спахиите зад нас зашумоляха, дочуваха се възклицания на почуда, възхищение и радост. Те се радваха на яките женски кръстове, на голите прасци, на очите и на пазвите. Както вълча глутница след дълъг бяг спира и се облизва пред най-после намерените кошари, тъй и спахиите преглъщаха пред богатото село. Баници имаше тук, кокошки и пъстри халища, на които можеш да тръшнеш стопанката. А мъжете блееха с овцете из Беломорието. И работата можеше да се обърне така, че същите жени и моми да излязат на робското пазарище в Одрин.
Сюлейман ага посочи към конака си: — Там има място за всички. Караибрахим само кимна и подкара коня си. Преброих тридесет и шест прозореца на конака, само на стената, която гледаше към нас. Тя се гънеше като стена на крепост и през всеки шест прозореца напред се издаваше по една широка стая с три прозореца. Прозорците бяха на втория кат, първият кат беше построен от камък, с тесни бойници. Ала камъкът почти не се виждаше от зелен здравец, тук-таме почервенял. По тия места още като зидат, слагат между камъните корени здравец. Горният кат белееше варосан, покривът беше от плочи, три високи врати се отваряха под прозорците, а на десния ъгъл имаше каменна кула. Оттатък кулата в ниското се виждаше църква — църква с кръст отгоре и с кръстове на гробове наоколо. Досами църквата почваше зид. На зида стоеше изправен човек и гледаше към нас. Трябва да имаше до него петдесет крачки и се виждаше, че косата му е жълта. Караибрахим попита, както яздеше до Сюлейман ага:
— Какъв е тоя човек на оградата?
— Русин, коняр.
— Какъв е — правоверен или неверник?
— Неверник. Купих го от един капитан на галера.
— Тогава е роб?
— Роб е.
— Ага, продай ми го.
Сюлейман ага сякаш не се изненада от странната молба.
— Броил съм за него шест хиляди акчета — равнодушно рече той. — Ако още го искаш, твой е.
Караибрахим измъкна от десния кобур на седлото пищов и без да спира коня си, стреля срещу човека върху оградата. Конярят вдигна ръце на главата си, олюля се, плесна с длани и падна назад. Изчезна от зида.
Сюлейман ага дори не обърна глава.
Караибрахим ми рече:
— Падна назад.
Има поверие, че трябва да се гледа накъде ще падне първият убит в битката, за да се разбере кой ще я спечели. Ако от твоята войска първата жертва падне назад — ще отстъпиш, ако падне напред — ще победиш. То се разбира, че ако назад падне първият убит от враговете, победата е твоя.