— Аго, то важи само за битка — тихо му рекох аз.
— Битка е — рече той и гласът му изкънтя сред тътнежа на копитата, защото тъкмо влизахме в тъмния тунел на двора. Пътят ни минаваше под сградите, за да излезе във вътрешните дворове.
Какво помня от тая първа вечер? Изморен бях, гледах и слушах като през мъгла.
Помня как очаквах да изляза от мрака на тунела при входа и как влязохме в друг, зелен мрак, като под вода. Целият вътрешен двор беше покрит от клони на огромно дърво, платан, или както тук му казваха, чинар. Бащата на Сюлейман ага пощадил дървото и изградил около него сградите. Имаше още два вътрешни двора. Премерих после стените на двора, бяха повече от двадесет и пет крачки на всяка страна. Дървото покриваше половин декар земя. Имаше шест клона, кората му беше съвсем гладка, жълтозелена, та цялото дърво изглеждаше обелено. Дънерът му трябва да имаше десетина крачки обиколка.
Това дърво сега го няма. И шестте му клона се счупиха, когато воеводите обесиха на тях повече от сто души турци на един път. А дънерът изгоря, когато подпалихме конака.
Нашите хора от Караибрахимовия отряд ги пръснаха по стаите на средния вътрешен двор. Когато самият Сюлейман ага развеждаше хората по стаите им, Караибрахим дума не каза. Само за себе си поиска стая, която да не гледа към църквата на неверниците.
Но когато видя къде слагат конете ни, поиска конят му да се отдели.
Прав беше. Да се ритне и осакати такъв кон би било престъпление.
Турците умеят да отглеждат такива коне, за които ние, французите, не можем и да сънуваме, въпреки че се хвалим с конете си. Когато пленяваме турски коне, ние ги разваляме за шест месеца. Когато турците пленяват наши коне, за шест месеца ги оправят. Добрият турски кон не знае какво е бич и пръчка. Всеки ден не му се дава една и съща храна, а се храни според това, какво е правил през деня. И се храни в определено време, все едно че правоверен чете молитвата си. Развежда се броени крачки. И конете се държат малко мършави, не като нашите. Пълен, загладен, красив наглед кон не се цени. А кон като Караибрахимовия и двадесетгодишен щеше да бяга така, както е бягал на пет години. Хубав турски кон струва от осемдесет до сто и двадесет дуката. Караибрахимовият кон струваше поне двеста. И Караибрахим беше платил сто дуката да му напишат свещените муски, които беше вплел в гривата му — да не го урочасат.
Когато спахиите видяха, че всички са настанени в конака, почнаха да роптаят — надявали се бяха, че ще тръгнат из селото. А когато научиха, че ще се плаща храната за хората и конете, и то храна, взета от селяните, взеха да беснеят.
Всеки четири къщи щяха да се грижат за един кон. На всеки десет коня се даваше по едно момче конярче. За кило овес се плащаше 12 аспри, за центнер слама — 8 аспри, за ока хляб — една аспра, за ока месо — 3 аспри, за товар дърва — 5 аспри.
А един спахия получаваше по него време 12 аспри на ден. Вместо да забогатеят, те щяха да развържат кесиите си. Ами ако трябваше да плащат и за слугите си? Освен двадесетимата спахии и слугите им — повечето турци — имаше власи и молдавци, татари, кюрди, черкези и араби — всичко сто и двадесет души. Само за хляб трябваше да се дават сто и двадесет аспри.
Ядосаните спахии отидоха при Караибрахим. Той ги гледаше, присвил едно око, и пресмяташе нещо. Може би се радваше, че Сюлейман ага е разгневил хората му.
Тогава дойде кьосето, което гледаше с насмешливия, безсрамен поглед, и съобщи, че агата плаща всичко, защото спахиите са гости.
Спахиите поблагодариха скромно — все пак бяха дворяни, — а Караибрахим още повече присви очи.
Стигнали бяхме. За пръв път от пленяването ми при Кандия спирахме някъде. Към тая долина бяхме се стремили и бяхме вървели досега.
Излязох от конака и застанах на няколко крачки от портата. Огледах се.
Над мене имаше звездно небе, около мене — планини. Планините стояха като ограда — не се виждаше кой връх е по-напред и кой по-назад, сякаш в тъмнината по-задните бяха приближили и се изравняваха с по-предните, та стояха в черна, равна стена. Над гоя зид по небето грееше някакво сияние — на запад, на север и на юг, — сякаш зад планините горяха пожари. Светлата ивица по-ясно очертаваше линията на върховете, назъбени от еловите и борови гори, като че по оградата бяха набучени остриета, за да не може никой да премине.
Над главата ми небето беше по-тъмно, с ярки, спокойни звезди. По него летеше облак, но толкова прозрачен, че не закриваше звездите, а само разсейваше блясъка им. Чувах как някъде под конака тече река.
Планините дишаха заплаха, а небето и реката обещаваха покой. И аз бях спокоен, дишах дълбоко студения въздух и гледах звездите.