— Чети! — рече Кеманчиджогли.
— Запалете борина — рекох аз. Борината пламна и аз прочетох на листа: „Тук ще умре Кеманчиджогли.“
И отдолу: „Момчил.“
— Гасете! — викнах аз.
Лицето на Кеманчиджогли беше пред моето. Чух пушката, после свирването на куршума. Сред челото на Кеманчиджогли зейна черна дупка. Не чух удар на куршума — гледах очите на човека. И те ме гледаха, воднистосини, пълни с бяс. После спряха да гледат. Стояха все тъй пред мене, на педя от моите очи, отворени, втренчени, а вече не гледаха. Празни бяха. Мъртви.
Не можех да мръдна. Борината угасна, очите изчезнаха й аз се хвърлих на земята. А миг след това върху мене падна трупът на Кеманчиджогли.
След тая страшна нощ често намираха трупове на турци. Върху някои имаше положен осланен кленов лист, жълточервен, а кленовият лист прилича на следа от окървавена ръка. Никъде вече не чухме Момчиловото име, ала турците упорито повтаряха:
— Момчил е.
И когато през нощта над конака почна да се чува песента на кавал, пак всички казаха:
— Момчил е.
Издърпаха неколцина от селяните в кошарата сред конака — искаха да чуят кавала и да кажат кой свири. А те рекоха на Караибрахим:
— Чуваме го вече три нощи. Маноловият кавал е, направен от цевница на пушка. Железен кавал е, не е дърво. Навярно свири Маноловият син.
— И какво свири?
— Пее жалбата по изгубена овчица. Моли я да се върне. Плаче, че вълци са я изяли.
Не зная дали Караибрахим отново запуши ушите си с восък. Ала мразеше песента на кавала повече, отколкото преди мразеше воя на псетата. Кавалът го вбесяваше, не можеше да спи нощем, заспиваше към сутринта. Даваше шепи злато на смелчака, който се реши да тръгне през гората и да накара кавала да млъкне. Никой не се намираше, а се съмнявам дали и Караибрахим, ако беше здрав, щеше да тръгне.
Невидимият кавал, може би без сам да иска, подлудяваше турците и се подиграваше с тях. Ако Караибрахим беше силен, както преди, можеше и да надвие кавала. Ала само силният претърпява поражението с усмивка и признава, че е победен. По устата на слабия излиза пяна. Караибрахим не искаше да признае безсилието си. Дълбаехме дупки и слагахме капани из гората, като че ли кавалджията беше вълк. Напусто. И против волята си, против разума си всяка нощ чакахме кавалът да засвири.
А бяха ясни есенни дни и бистри нощи и вейка не трепваше в гората. Всеки глас се носеше като освободена птица. Струваше ми се, че ако викна, ще ме чуят до морето. И песента на кавала омагьосваше цялата планина.
Веднъж, както слушах кавала, чух предсмъртен човешки писък. Пред вратата на конака намериха пазача убит с нож. На гърдите му беше паднал разперен кленов лист. А песента на кавала не секваше.
Казах на Караибрахим:
— Или Момчил убива, или свири на кавала. Не може да има двама Момчиловци. Да не би Манол да има сто синове, както имаше сто души братя?
А Караибрахим ме погледна и тихо каза:
— Защо да няма?
Заваляха дъждове, паднаха мъгли. Вятър все не духваше. Сутрин мъглите се вдигаха и се откъсваха от доловете, та висваха на парцали над планината, под облаците, като грозде от асма или вимета на бели крави. Нощно време зъзнехме or студ. Есента изгаряше последните широки листа на дърветата. Оставаше само настръхналата сурова четуна на боровете, смърчовете и елите. В конака запламтяха огньове.
В двора на конака пленените българи започнаха да измират. Труповете заравяха на самия двор, като къртеха калдъръма и дълбаеха земята с нокти, защото нямаха дори един нож.
Попитах Караибрахим:
— Какво чакаме? Ще измрат. Той ми посочи планината.
— Всички наведнъж. Празник трябва да стане, голям празник. Когато падне сняг по върховете, бегълците сами ще слязат в село.
Те не дочакаха снега. Не помня кой викна пръв, ала след миг всичко живо се струпа на площада пред конака.
От планината, по пътя откъм поляната с каменните кръстове, слизаше тълпа хора. Българите се предаваха на Караибрахим. Коленичеха и приемаха правата вяра.
Мнозина от турците скочиха на конете и се втурнаха да ги посрещнат.
И ето — те се зададоха по нанагорнището, дълга редица окъсани, изтощени, прежълтели хора. Начело вървяха двама свещеници. Единият беше попът, когото срещнах оня първи ден в Елинденя, застанал до Манол. Попът, който се появи в края на гората през нощта на Маноловата сватба и после изчезна. Тоя поп, който с отворени очи изглеждаше млад, а затвореше ли ги — ставаше старец.
Никога не съм мразил тъй много Караибрахим. Лицето му беше надменно, клепките — полуспуснати. Сега вече едното му око не беше присвито, сякаш се прицелваше. Дивечът лежеше устрелен в краката му.