— Защо идеш, попе? — рече той, когато дългата редица изви и спря пред носилката му.
Караибрахим лежеше на една страна и гризеше ноктите си.
— Идем да се поклоним на бога — рече попът.
— На кой бог, куче? Мери думите си.
— На аллаха. Важното е да вярваш в бога.
— Къде е Момчил?
— Остана в планината.
Затвориха ги в кошарата, в същия вътрешен двор, където стояха предишните пленници. И се вдигна такъв писък и плач, че стражите по чардаците взеха да гърмят и да наплюват с олово дъските на тавана.
— Млък, необрязани!
Гърмяха в таваните, не в хората. Все пак това бяха утрешни поданици на аллаха.
Излязох от конака. Гледах планината, потънала в мъгли. Плачеше ми се. Никога не ми се е виждала толкова тъжна и осиротяла. И преди беше няма тя, отдавна бяха млъкнали чановете и птиците, но знаех, че из нея бродят живи смели люде.
Тогава видях черквата. Прекрачих напред, направих една, две, десет крачки. Не спрях. Ако днес не влезех в нея, никога нямаше да вляза. Утре щяха да я съборят. Изтичаше последният миг, който не биваше да изтърва. Знаех, че не го ли направя, цял живот ще се чувствувам подлец.
Отворих вратата. Черквата нямаше прозорци, светлина влизаше само през вратата.
Черквата тънеше в полумрак. И в дъното, над портите на олтара, изплува като из мъгла Тайната вечеря. Избледняла, мека, сияеща. Не, имаше и друга светлина. Невидим прорез в лявата стена хвърляше пред стенописа завеса от светлина.
Христос и апостолите вечеряха. Наистина вечеряха. Тесните прозорци, изписани зад гърба им, бяха отворени и светли — открити към света. Гледаха някъде навън от черквата и от тях струеха лъчи. Истински прозорци. И хората около трапезата бяха живи, с овчарски дрехи и червени наметала, и пред тях имаше хляб и лук. И Христос носеше червено овчарско наметало. Знаех, че в купите няма вино, а мляко.
На другия ден Христос щеше да бъде разпнат. Апостолите щяха да се пръснат по света. Очакваха ги тегла и смърт. А всички ядяха съсредоточено, спокойно, вглъбени в себе си, и от прозорците зад тях извираше тиха светлина.
Притворих бавно вратата, сякаш да не събудя някого. Сърцето ми беше препълнено с мир.
Вечерта Караибрахим ми каза:
— Ти си бил в черквата.
— Влизах. Исках да я видя, преди да я съборят. Повече не говорихме. Турците пируваха и пееха.
А посред нощ кавалът засвири. И когато един от пияните строши решетката на прозореца, та викна и размаха юмруци срещу планината, тогава куршум го удари в гърлото и убитият увисна на прозореца.
Кавалът не престана да плаче.
ОТКЪС ШЕСТИ
Да ме бе, мамо, погребала, жива във гроба да вляза, ти ме ма, майко, затисни със тежки, едри камъни…
И когато видях зазиданата пещера и разбрах, че хората вътре са мъртви, минах отново през пожарището и главата ми се завъртя, както се въртяха стъблата на гората от пушеци. И светът се виеше пред очите ми. още повече, като го гледах през сълзи.
Отидох при хората от Превала.
А после научихме как турците намерили пещерата, която се нарича сега Челевещница. Една жена, като обезумяла от глад, тръгнала с двегодишното си дете да дири гъби и турците я хванали, биели я да каже къде е пещерата, а тя само плачела. Тогава съблекли детето й голо. Като допрели до него два голи ножа. А тя не тръгвала, само съвсем загубила разум и викала за помощ. И хората от Челевещница, като чули гласа й, та го и познали, помислили, че е срещнала звяр, и излезли на помощ. Турците видели къде е пещерата, обградили я и викнали на хората да се предадат. А тримата ранени овчари имали още шепа барут, та гръмнали отвътре и убили първия турчин. И турците натрупали елови клони и ги запалили, и димът теглел навътре, ала се чували само писъци и никой не излизал. Тогава зазидали пещерата и хората чували как тракат камъните и плачели, и никой не излязъл. А турците наклали огромен огън пред пещерата и безумната майка с двегодишното дете се хвърлила в него, като искала да влезе вътре при другите. И вече не се чували писъци, защото огънят се вдигнал до небето. Дали турците побеснели от пламъците, та турили огън на гората, за да изгорят кръстовете по дърветата, или огънят пред пещерата прехвръквал от дърво на дърво, не се разбрало, ала турците едва се измъкнали от пламналата гора. Тъй загинали сто и петдесет невинни души в пещерата Челевещница.
Когато хората от Превала ме видяха да излизам от гората, помислиха, че виждат призрак, защото ме знаеха в пещерата. И очите им още бяха червени от плач, като че ли сами бяха опушени от огъня. Те бяха гледали пожара от Превала. И като ме пипаха, радваха ми се и викаха: