Жив бях. Аз бях пленникът Абдуллах и пленникът Абдуллах живееше.
Изглеждаше ми чудно и невъзможно, че някога съм бил френски благородник с гръмка титла. Чудно ми се струваше, че сега някъде там, на юг, зад тия планини, се намираше Крит и на него Кандия. Спомних си пустите улици, покрити с парчета мазилка, гюллета и трупове, надупчените стени и насипите, хлъзгави от кървава кал. Не можеше да има такова нещо. Имаше само кръг планини, парче небе над тях и в средата — робът Абдуллах.
Спомних си за Джулиано от Каподистрия, който оставил турците да влязат в крепостта му, а после вдигнал и тях, и себе си във въздуха. Спомних си как се възхищавах от храбростта му. Да, но той беше мъртъв, а пък аз, Абдуллах, живеех.
Абдуллах нямаше ни минало, ни бъдеще. Абдуллах нямаше цели. Имаше само една цел — да оцелее. Да живее. Той нямаше път, но беше открил, че човешките пътища не водят доникъде. Важното беше, че върви. Той имаше крачката.
Лишен от сродници, от приятели, от богатство, Абдуллах беше открил, че притежава най-важното — беше жив. Коприната, перата, броните, любовниците, празненствата, ловът закриваха за френския благородник, неговия предшественик, това най-важно нещо. Абдуллах остана гол и почувствува, че живее.
Какво струваше всичко друго? Аз бях Абдуллах и имах мига. Абдуллах имаше тоя миг, звездите, планината. Вековете преди него, вчерашният ден, денят утре и вековете след него — те бяха чужди. Какво струваха звездите, планините, въздухът, ако Абдуллах нямаше мига? Целият свят тънеше в тъмнина, Абдуллах го осветяваше, като държеше своя миг в ръка — като свещ. За тоя миг можеше да се даде всичко.
Животът ме лъхаше в лицето като вятър, летеше над мене като облак, течеше в краката ми като река. Може ли да хванеш в шепа вятъра, облака, реката? Можеш ли да ги задържиш? Да не ти се изплъзнат? Да живееш, значеше да имаш и да нямаш. И да не поискаш да имаш.
Абдуллах беше разбрал — щом нищо не можеш да задържиш, не бива да посягаш. И Абдуллах не посягаше — той се радваше на единственото, което имаше — на мига, — и се мъчеше да му се радва, без да поиска да го задържи. Защото след него идваше друг миг.
Оставаше ми само една крачка до щастието — да победя мисълта, че миговете щяха да имат край, че един миг ще бъде последен и след това аз — Абдуллах — ще си отида. А вятърът ще духа, облаците ще летят, реката ще тече. И мене няма да ме има.
През деня успявах да победя тая мисъл, нощем тя ме побеждаваше. Сега беше вечер и не можех да определя кое беше по-силно — дали радостта, че имам мига, или страхът, че човек не може да има нищо.
Затова не исках да се прибера в конака, стоях пред портата — гледах звездите.
Казвах си:
„Радвай се! Живееш!“
Знаех, че това спокойствие около мене ще изчезне, че тая тиха долина ще кънти от писъци и стонове и ще се озари от пожара Това беше следващ миг. Събирах сили, за да мога и тогава да запазя спокойствие, да стоя настрана, да не посягам. Все пак не вярвах докрай на Абдуллах — много отскоро го познавах.
Можех ли да помогна някому? Никой никому не може да помогне. Мигът не се заема.
Стресна ме Караибрахим. Той винаги се движеше безшумно. Каза ми, като огледа планината, без да вдигне поглед към небето:
— Дадоха ти отделна одая, до одаята на Сюлейманаговия билюкбаши Дельо. Слушай добре какво ще се говори.
Трябваше да подслушвам. Изследвах внимателно Абдуллах — не го болеше много. За мига можеше да се плати всичко.
Стаята ми беше широка, с три прозореца, цялата обкована с дърво. Двете стени бяха целите в долапи. Отворих ги — бяха празни. Дървото още миришеше на смола, а може би благоуханието идеше от прозореца, под който почваше гората.
Още първата вечер имаше какво да кажа на Караибрахим. Пред съседната врата спряха стъпки, чух непознат глас — груб и прям, пълен с присмех. Помислих, че е на Дельо, и после разбрах, че не съм сбъркал.
— Каквото и да сториш, все ще сбъркаш. Ако на царен угодиш, на овчарене ще развалиш. Ако на овчарене угодиш, царен ще разсордиш. Затова прави каквото се сетиш, ала запомни — на твоя забитлик е дошел краят.
— Мълчи, куче — отвърна гласът на Сюлейман ага. — Още те храня, та да ме лаеш.
Легнах си, ала не успях да заспя. Аз бях жив, но и всичко около мене живееше.
Живееше къщата. Живееха стените, покривът, вратата, прозорецът, подът. Нещо скърцаше, пукаше, шумолеше с невидими стъпки и се наместяше за сън. Живееше не само това, което виждах, но и сърцевината на дървото и на камъка.
А през прозореца нахлуваше другият, големият живот. И той оживяваше къщата с люлеенето на цветето в саксия на прозореца,: полъхването на въздуха в стаята, с ответното проскърцване на старата врата.