— Ти ли си, отче? Къде беше?
И аз им казах:
— Бях вдън горите, та видях знамение. И сам бог ми каза: „Идете, предайте се на турците и приемете тяхната вяра. Защото е все едно дали ми викат аллах, или Исус. Само имайте бог.“
И се вдигна глъчка, и едни искаха да ме убият, а други ме бранеха. И Момчил, който лежеше под едно дърво, рече да стане; ала се тръшна заради счупения си крак и викаше с все сила:
— Дръпнете се да го устреля!
И когато хората се дръпнаха, видях го в дъното на улея от две човешки стени да лежи на една страна. Опираше се на левия лакът . а в десницата си държеше пищов. И хубав беше Момчил, като ангелотмъстител с огнени очи, хлътнали под прави вежди — със стисната широка уста и с мършави бузи, хлътнали с две прави черти върху лицето му. И двете жили на силния му врат тупаха, а от превръзката на главата му капеше кръв.
И му рекох:
— Убий ме, ала пусни хората да слязат в селата. Всеки бог е бог на живите и тия, които слизат в гроба, не славословят никой бог.
А двете му черни очи ме пронизаха, и черното око на пищова ме гледаше в челото. После и трите очи се затвориха и Момчил удари пищова в земята, та заплака. И викаше:
— Защо ме извади от Дупката? И после ми се молеше:
— Отче! Баща ми! Отче! Другите! Рекох му:
— Слава на Манол и другите, ала някои трябва да останат живи, за да разправят за делата им и да тачат паметта им.
И хората отново се нахвърлиха от двете ми страни, едните с отворени длани, другите с ножове. Спаси ме попът на Просойна, като викаше:
— Стойте! Нима ще тръгнете против волята божия? Това е свят човек.
А виждах го, че трепере и иска да спаси клетия си живот.
И след нас, двамата попове, тръгнаха двеста души от стана над Превала, а стотина ни изпратиха с плачове и клетви. И брат се делеше от брата, и син от баща си. Аз водех отстъпниците. И един от Превала стреля, та уби последния от редицата. Мене не можа да убие, защото вървях първи.
И като се люшкахме по пътя надолу, гледахме земята. И погледът ми тръгна по правите борове, и духът ми тръгна след погледа ми, гърбът ми се изправи и вече вървях изправен като бор. А хората, като видяха това, ободриха се, защото си рекоха, че човек не може да върви към позор с изправено чело.
И като гледах боровете, на едно високо дърво пред поляната над Просойна видях издълбан кръст, като кръстовете в свещената гора на Челевещница. И се отбих от пътя, та залепих устни в кръста, все едно че смучех смолата на бора. Ала хората ме разбраха и всеки мина и се прости с кръста, и майките подвигнаха нагоре невръстните си деца.
Оттогава не съм целувал кръст.
ОТКЪС СЕДМИ
Дойде разделното време. Дойде времето на раждането, на разкъсването и кръвта, на писъка и на гърчовете. Времето и на смъртта, защото, където има раждане, там и смъртта стои наблизо.
Прераждаха се не само тия петстотин души, затворени в конака. С тях се раждаха и десетки поколения, които щяха да тръгнат по пътя, избран от прародителя. Или умираха десетки поколения.
Всеки трябваше да мине отляво или отдясно. Никой не остана по средата. В средата като скала стоеше Караибрахим и те като река идеха насреща му и се разделяха на две течения — лявото отиваше към дръвника, а дясното — към чалмите и фереджетата.
През цялото време, докато пишех летописа, все си мислех, че ще трябва да опиша и тоя ден. Пъдех го от ума си, не исках да идва предварително при мене. Може би трябваше да напиша историята му още първия път, когато се върна в спомените ми, а не да го пъдя от спомените си. И като пишех за ужасите в конака, трябваше да оставя сили и за него.
Сега хващам перото и виждам, че тоя ден стои пред мене избледнял и уморен. Сърцето ми отказва да се върне на площада, сред двете течения на реката, сред писъците на раждането. Разделният ден стои пред мене като гора в ясен слънчев ден — толкова силно свети слънцето, че гората е като покрита с було от мъгла. И защо да се приближавам, та да влизам в тъмния лес?
Разделният ден беше слънчев и хубав. От тия слънчеви дни, когато небето е толкова ясно, че ти се иска да има поне един облак. И нощта преди него беше ясна, с нова, тънка месечина. Сутринта гората и поляните сребрееха от слана. А щом изгря слънцето, от стрехите на конака запяха капчуци, като че ли беше дошла пролет. Топеше се сланата.
Хванах и откъснах един зелен лист от цветята, които Гюлфие някога беше сложила на прозореца ми. Сребърен скреж покриваше целия лист. Не пролет идваше — идваше зима и скоро щеше да завали сняг.
На средата на площада вдигнаха скеля от греди и сложиха отгоре носилката на Караибрахим. Най-отпред застанаха двамата ходжи, отстрани на скелята стояха редици от турци с голи ятагани в ръце. И площадът беше опасан от ятагани. Завесите от прозорците на конака се люлееха — оттам скритом надничаха кадъни. Откъм Просойна се трупаха жените и децата на башибозука.