Погледнах планината. По поляните не се виждаше ни един човек. Склонът в сянка искреше от тънко сребро, склонът на слънце гореше от есенни багри.
Тогава вратата на конака се отвори и оттам заизлизаха българите — окъсани, мръсни, бледи сред искрящата бистрина на утрото.
Първи минаха отдясно двамата попове. Не си спомням как ги вкараха в правата вяра. Може би съм гледал настрана.
После пред турската скала застана Вражу кехая. Гледах го.
Той беше дребен и слабичък, още повече отслабнал в конака. Двамината ходжи, бесният Караимам Хасан ходжа и змията шейхът Шабан Шебил, стояха изправени пред него и го гледаха.
Вражу кехая взе да се смалява. Смаляваше се пред очите ми, сякаш беше направен от скреж, та без да ща, погледнах към цървулите му, да няма под него локва. Виждал съм и друг път да се топи човек пред мене — това беше един осъден на смърт, когато чу присъдата си.
Караимам Хасан ходжа каза:
— Повтори след мене — аллах е велик и Мохамед е негов пророк.
Вражу кехая повтори:
— Аллах е велик и Мохамед е негов пророк.
Караимам Хасан ходжа каза:
— От днес нататък името ти е Абдуллах, или раб божи. Мини отдясно.
Вражу кехая погледна наляво, където стояха облегнати на ятаганите си палачите, съблечени до кръста. Пред тях прясно белееше дръвникът, отсечен още за първенците. Ала тъй като тях ги изклаха на крак, не бе лягала глава на дръвника.
И Вражу кехая мина надясно, където се вдигаше червен куп фесове, бял куп чалми и черен куп фереджета — всичко, докарано на катъри от Караимам Хасан ходжа.
А след Вражу кехая тръгна родът му — синове, дъщери, снахи, внуци. Ръцете на жените бяха свободни и те мъкнеха пеленачета и невръстни деца. Ръцете на мъжете бяха вързани. И връзките им падаха чак след като кажеха вълшебните слова:
— Аллах е един.
После неколцина засмени турци с ножици за стригане на овце грабваха замаяните мъже и режеха косите им и брадите им. Туряха фесове и завиваха чалми. Ала никой не се смееше, като гледаше надве натри изрязаните им бради и лицата им, които приличаха на гърба на краставо магаре напролет. Защото на шутовските им лица имаше очи.
А жените оставяха настрани децата си или си ги подаваха една на друга, та надяваха черните фереджета. И катранена сянка лягаше върху чудните багрени сукмани и престилки, върху цветните ливади, зелените гори и потоците, върху есенната планина.
Вдигнах очи и погледнах планината. Очаквах и върху нея да е паднала сянка. А тя сияеше в скреж и ослепителни блясъци — сто-цветна и силна. Върху нея нямаше сянка. И през бистрия въздух над площада летяха и трепкаха, подети от невидим лъх, бели люспести семена и аз не знаех цвете или бурен ще изникне напролет от тях.
А жените вдигаха краищата на белите кърпи, та пребраждаха лицата си. Никога вече нямаше да ги види слънце. Никога вече хората нямаше да се радват на хубостта им. И от многото различни лица те се превръщаха в едно лице. И като гледаше лицата, човек забравяше, че имат сини, черни и кафяви очи. Защото, както върху лицата на мъжете, виждаш върху женските лица само погледите им.
Децата не разбираха какво става и искаха да дръпнат кърпите от лицата на майките си. Клетите, те не знаеха, че в тоя миг бащите слагат чалми и върху челата на момчетата, а майките пребраждат кърпи и върху лицата на момичетата.
Аз гледах вратата на конака. Чаках да излезе Елица.
Чух, че един от полуголите палачи казва:
— Метни аба отгоре ми. Студено е. Чух, че едноокият подигравателно казва:
— Той. е онемял от премного радост.
И Караимам Хасан викна:
— Кажи — аллах е един.
Пред двамината ходжи стоеше със завързани назад ръце най-малкият син на Вражу кехая. И мълчеше. Очите му бяха тъмни и огромни.
Към него приближи Вражу кехая, целият разтреперан от ужасно предчувствие. И му рече:
— Сине, кажи — аллах е един. Кажи, сине. Не говореше, а плачеше.
— Синът му изви полека глава към него и го загледа. И го заплю.
Да заплюеш някого преди смъртта, това е велико мъжество, защото на всички устата пресъхват. Да викат могат мнозина, да плюят — малцина.
Целият площад ахна като из едни гърди. А Вражу кехая падна на калдъръма и взе да се гърчи, сякаш го ухапа усойница.
Момъкът обърна бяло лице към ходжите. Преглъщаше, все едно че сбираше плюнка да заплюе и тях. Ходжите отстъпиха крачка назад. Долната устна на момъка се пукна и върху гърдите му закапаха едри и ясни капки кръв.