Караимам Хасан ходжа викаше като побеснял: — Аллах е един!
После се обърна към изпотените палачи и писна:
— Бройте главите! Бройте главите! Това са Маноловите братя. Нали Манол имаше сто мина братя. Бройте до сто, и няма да има вече.
Ала Маноловите братя не се свършваха. Едни оставяха реката да ги носи — спокойни, съсредоточени, силни. Други предварително бяха мъртви и това, което щеше да стане на дръвника, много не ги засягаше. Трети плачеха, тръшкаха се, мъчеха се със зъби да се заловят за земята. Дори скачаха от дръвника и писваха: „Аллах е един“ — а после коленичеха и подлагаха врата си на ятагана. Не знам колцина бяха, ала последните газеха между трупове и глави, за да стигнат до дръвника.
Накрая се изправи една прегърбена баба. Разкъса пазвата си, га извади сухата си гърда. И пропя:
— Единадесет сина съм кърмила, ти всички ги изби. С единадесет мъртви гърла те проклинам и моето — дванадесето.
И като протегна жълтата си гърда към Караимам Хасан ходжа, прокле го:
— На кол да те набият, за водица да писнеш. Водица да пиеш, тя по кола да тече.
Отрязаха и нейната глава. Караимамът само рече:
— Не знаех, че Манол имал и сестри.
Ала виждах, че е уплашен. Аз запомних думите на бабата.
Вратата на конака стоеше черна и зинала. Никой вече не излиЗаше от нея. Елица не излезе. През същата врата вкараха обратно миналите от дясната страна. Отделиха мъжете да ги обрязват. Телата и главите останаха на площада.
И слънцето светеше все тъй бистро и ослепително.
ОТКЪС ОСМИ
Накладе четри огньове, та си ми събра и набра на девет сина орала, на девет снахи фурчици и на внучета люлчици — та че си викна заплака: — Горете гиди, пущини, та да ви веке не гледам и да ми мъка не пада.
Тъй станах вместо поп Алигорко само Али.
А на другия ден, след като бяхме обрязани, Караибрахим ни събра и ни каза:
— Ето сега сте вече като нас. Вземете и съборете със своите си ръце храма на стария си бог, та изравнете основите му.
И Караимам Хасан ходжа каза:
— Двеста и осемнадесет черкви видях да събарят новите мюсюлмани със своите си ръце. Да, и сега ще видя да събарят двеста и деветнадесетата. А който не посегне и не свали със своя ръка камък от зида й, то значи, че е приел аллаха само на думи, а в сърцето си е на страната на стария бог. Затова ще го посека.
И се събрахме около пет стотици новообърнати мюсюлмани мъже и жени около голямата каменна черква, която беше под Сюлейманаговия конак. Застанахме в кръг около нея, като стадо чакали около слон, и не смеехме да я захапем и да я разкъсаме. А беше това черква голяма и каменна и основите й личат и досега.
Тогава излязох напред и като казах в себе си: „Нека грехът падне на моята глава, защото нямам потомство след мене“ — гласно казах:
— Дайде ми стълба.
И двама души с разтреперани ръце опряха стълба в покрива и се отдръпнаха назад. И се качих по стълбата, та стъпих на каменните плочи, които покриваха черквата. Чаках покрива да се продъни и земята да ме погълне. Ала той не се продъни.
И видях, че под стряхата има лястовичи гнезда, макар и пусти, и ми дойде наум, че пролетес лястовиците няма да намерят гнездата си. И си спомних словата от псалма: „И лястовиците намират подслон за себе си под стряхата на твоя дом, боже на силите.“
И като погледнах отгоре, видях широк кръг от жълти лица, повдигнати към мене, и ми приличаха на мъртъвци, излезли от гробовете си. А ми се стори, че чакат чудо.
На билото на черквата стояха на равни крачки три каменни кръстчета, две в краищата и едно в средата. Минах по плочите, които кънтяха под стъпките ми, и три пъти се наведох, та вдигнах трите каменни кръстчета. И за да не ги изтърва, притиснах ги към гърдите си. Щом вдигнах и третото, застанах на ръба на покрива и ги хвърлих и трите в краката на българите, които стояха около черквата. Кръстовете паднаха на меко и не се строшиха, защото земята беше кипнала от дъждовете. И никой не се наведе да ги строши, а всички гледаха към мене.
Чак тогава погледът ми прескочи над хорото от жълти лица, та видях хорото на турците, извито във втори венец с тръне от ятагани и брадви. Караибрахим полулежеше на носилка, а четирима манафи я държаха на раменете си. за да може извергът да гледа мръсното ми дело.
И както бях застанал нависоко, видях, че до мене достига върхът на ябълково дърво и на върха стои червена ябълка. Всички ябълки бяха обрулени, само тая беше останала, защото стоеше на върха. Още вчера я видях, ала тогава стоеше много нависоко, а сега червенееше току до ръката ми. И протегнах ръка да я откъсна, защото стомахът ме болеше, като че не бях хапвал от година, и ми се струваше толкова празен, че не бих могъл да го напълня. Щом протегнах ръка, и усетих на гърдите си твърдината на другата ябълка, оная, която ми беше дал българинът мюсюлманин, ябълката от общото дърво. Нея извадих и я захапах. И с пълни уста се наведох, та вкопчах пръсти в краищата на първата плоча. А това бяха плочи огромни и тежки, целите зеленясали и обрасли в мъх. И от годините сякаш бяха залепнали една в друга като люспи на риба. И като напрегнах сили, отлепих плочата. А тя беше много, много тежка. Сякаш не повдигнах плоча от покрива на една черква, ами вдигнах плоча от сто черкви, от всички черкви по Родопа, в които съм влизал да запаля свещ и да се помоля. Сто черкви развалях аз и на стоте се молех да ми простят.