И видях как жълто паяче затича по влажната следа на вдигнатата плоча, та се спусна по паяжина в отворената дупка. И защото грееше слънце, паячето изведнъж светна като прозрачна жълта капка. Погледнах подире му.
И видях под мене олтара на черквата. И лъч отгоре пробиваше като ръка полумрака, та падаше върху изображенията на светиите от Тайната вечеря. Никога до днес лъч не беше падал върху лицата им, само сияния на свещи, защото светлина влизаше в черквата откъм вратата, а прозорци встрани нямаше. Дори незнайният им майстор ги беше изписвал на вощеница. А сега лъчът падаше върху тях, завесата беше разкъсана и тъмната кръв на тайнството, затворена с четирите стени и покрива, изтичаше през свежата рана.
Плочата не можах да вдигна, само я обърнах и тя полетя от покрива. И падна на камъни, та се разтроши на късове. И като се наведох да отлепя втора плоча, а пред очите ми светеше и ми се виеше свят, видях до гредите, които крепяха плочите, свитък пожълтял пергамент. И без дори да помисля, взех го и го скрих в пазвата си, там, където преди лежеше ябълката от общото дърво.
И след втората плоча паднах от изнемога на колене и казах:
— Нека се качат и други хора, защото плочите са тежки.
И се изкачиха още мъже, та скоро остана само почернелият гредоред като скелет на изядена риба.
И слязохме от пбокрива. А в това време четирима мъже откачиха дъбовата врата на черквата, обкована цялата с гвоздеи, и едва я отместиха. И тя тежеше още повече, защото цялата беше пълна с оловните куршуми на агаряните, които дни наред бяха стреляли да я пробият. Нито един куршум не беше минавал през дървото. И същите четирима с чукове почнаха да разбиват каменната рамка на вратата, а пък аз стоях настрана и се молех, не знам кому — на въздуха, на слънцето, на планината, — да остана на крака и да не падна сред това множество хора, най-вече пред турците. И видях, че ръцете ми са потни и жълти, ала никой не ме поглеждаше, защото всички бяха прежълтели като отровени с биле.
Тогава цялата четвърта стена на църквата зина съборена и оставаха двете странични крила и олтарът. И тъкмо хората посегнаха да събарят двете стени, а тръгнаха вече повече хора, тъй като се отвори място, и се чу гласът на Караимам Хасан ходжа:
— Спрете!
После рече на носачите на Караибрахим:
— Донесете агата ей тука.
И Караибрахим застана тъкмо срещу черквата. А Караимам Хасан ходжа ме повика и като се засмя, сякаш озъбен звяр, каза ми:
— Робе на аллаха, иди и изкърти тия образи, пред които си коленичил.
И ми посочи стенописите на черквата. А те покриваха и двете стени, и олтара.
Полека минах през черквата и се огледах наоколо. Едната стена беше огряна от слънцето, само че насечена от сенките на гредореда, сякаш светиите гледаха през решетка на затвор, а другата стена тънеше в сянка. Ала не можех да позная ни едно лице, макар с часове да съм седял в тая черква и да съм спирал с вощеница в ръка пред всеки образ. Преди се чудех и благоговеех пред умението на отдавна мъртвия иконописец, сега неговото умение ме убиваше. Защото от стените ме гледаха не лица на светии, а живи хора. Не, не бяха живи хора. Сенки на мъртъвци бяха и ми се стори, че познах дядо Кральо и другите първенци, застанали като оная нощ край воденицата.
Сега не ме гледаха хиляди чифта очи, както на покрива, само десетина турци запречваха съборената стена зад гърба ми, а ми се струваше, че сега ме гледат повече хора.
И минах през цялата черква. И спрях пред олтара.
А там от едната страна стоеше Христос. И брадата му чернееше като Маноловата, и веждите му се въсеха като Маноловите, а косата му падаше като овчарски чумбас до раменете. Червено овчарско наметало обгръщаше широките му плещи и жилестата му десница се вдигаше гола до лакътя. Не бих изтърпял погледа му, ама пак добре, че беше извил глава наляво.
От другата страна на олтара седеше архангел Михаил, душевадецът, защото черквата носеше неговото име.