И като не смеех да посегна на бога, залових се за светеца. А той имаше прави вежди, като Момчиловите, червени крила и червени ботуши, а дрехата му беше зелена. И покрих с лявата си ръка очите му, сякаш се облегнах на стената, а с дясната поисках да раздера дрехата на гърдите му. И очаквах ръката ми да изсъхне. Не изсъхна.
Ала мазилката, макар багрите да изглеждаха пребледнели и стари, не отстъпи на пръстите ми, само под ноктите ми излезе зелено, като че ли бях драскал диня.
Тогава отново бавно преминах през черквата и отидох при турците. А те ме гледаха, както вълците гледат агне, и чакаха знак на неподчинение. И видях, че се радваха.
Казах им:
— Дайте ми нож.
И Караимам Хасан ходжа ми подаде ятагана си. Ала аз не го взех, защото си спомних за стотиците невинни души, чиято кръв тоя ятаган беше изпил. И черният турски поп щеше да ме съсече със същия ятаган, ако Караибрахим не се беше надвесил от носилката си, та ми подаде своя нож. И ми рече:
— Върви!
А ножът му беше тънък и остър като език на змия и имаше не два, а три ръба.
С тоя нож почнах да къртя стенописите на черквата. Най-напред избодох очите на архангела, после оставих ножа и почнах да къртя с пръсти. И мазилката се къртеше като кора на бор.
Тогава изпод пръстите ми видях да се втренчват в мене две нови очи. Под образа на архангела имаше стари стенописи. Изкъртих и тях. Показа се мъжка ръка, която държеше меч. Изкъртих и нея. Излезе нов меч, червен и огънат като пламък. Под меча се усмихна детска уста.
Стенописите бяха безсмъртни. Грабнах ножа, почнах да мушкам. Сипеше се мазилка, вдигна се пушек. И гърдите ми се задушаваха, и очите ми се напълваха с парлив прах, и коленете ми се подгънаха. Още един удар, и щях да хукна, за да избягам.
Тогава изведнъж се откърти широко парче от стенописа. Преди се ронеше на люспи, сега падна като плоча над съкровищница. И слънцето светна върху бял мраморен камък, на който имаше издълбана гола жена. На прекрасното й лице искреше тайнствена усмивка, а с две ръце стискаше високата си гръд. И от зърното на гърдата й църкаше мляко, и като се извиваше на струйка по мраморната плоча, падаше в широко отворената уста на коленичил гол мъж. А мъжът имаше кози крака, вълчи зъби и остри космати уши.
Това беше Родопа, която кърмеше зверове и хора, събрани в едно тяло.
И като си поех дъх, паднах напред върху плочата, а острието на ножа удари в гърдите на жената и се счупи. И острието тропна в краката ми и блесна като мъртъв бръмбар, та се зарови в купищата мазилка.
И облегнал чело в студения камък, видях в краката си дрипи от мантии, късове от очи, клепки и пръсти, парчета от мечове и чаши, видях целия куп изкъртена стенопис. Аз я изкъртих. Ала не можах да пронижа мраморната плоча.
Тогава се изправих и усетих, че твърдостта се връща в коленете ми. Хиляди такива плочи бяха пръснати из планината. И тия, които са заровени в пръстта, един ден ще видят слънце. Те са безсмъртни. Защото никой не може да заличи образа на планината. И ако аз, червеят, успях да прегризя едно дърво, то ще растат други дървета. И ако лицата на тия хора лежат на късове в краката ми, то ще се родят нови хора с техните лица и лицата им ще бъдат по-прекрасни.
И като се върнах при Караибрахим, протегнах му остатъка от ножа и му рекох:
— Ага, ножът ти се счупи.
И той нито ми отговори, нито ми стори нещо.
И докато гледах как другите къртят стенописа и скритом бършат пот и сълзи, уж че са изморени и уж че варта им влиза в очите, стоях на слънце и събирах сили, защото до сърцето на българската твърдина имаше още осем стени и за тях трябваха защитници.
Когато хората почнаха да събарят каменните стени на черквата, Караимам Хасан ходжа заповяда всеки камък да се подава от ръка на ръка и последният от редицата да хвърля камъка в реката. Затова долу под конака на реката Елинденя има яз и се въдят най-едрите пъстърви. А когато основите слязоха до земята и през мястото, където беше черквата, се виждаше насрещната гора, Караимам Хасан ходжа мина край всеки от нас и погледна ръцете му дали са изцапани с вар. И ни рече: „Тая вар е като кръвта на жертвения бик, който давате на аллаха.“
Моите длани не погледна. А исках те да са червени от неговата кръв.
Тъй съборихме черквата на Просойна на връх Света Неделя, та личат само основите. Ала като почнахме да събаряме подпорния зид, който я крепеше откъм стръмния бряг на реката, катурнахме само три камъка и спряхме. Защото камъните бяха по-едри от волове. И всички се чудеха как са могли навремето да градят с такива камъни. А Караибрахим милостиво ни разреши да спрем.
И слънцето залезе, всички очакваха, че ще ги пуснат да идат по къщите си, а аз чаках какво ще се случи по-нататък с мене. Ала ни затвориха във вътрешния двор на конака.