Выбрать главу

А на другия ден на чардака изнесоха Караибрахим на носилка. И като събра сили, той се вкопча за дървената ограда, та се приповдигна. И ни рече:

— В село Просойна ще се заселят турци, та да ви помагат, докато по-твърдо усвоите правата вяра.

И се вдигна плач до бога, защото мнозина от хората бяха от Просойна.

Караибрахим каза още:

— А хората от селата Заград и Подвис сега ще отидат и всеки със своите си ръце и с ръцете на децата си и снахите си ще събори своята къща. Нека камък върху камък не остане от тия огнища, край които сте грешили ден и нощ против аллаха. После ще си вдигнете нови къщи, в едно село, ала да го лови поглед от конака.

И като спря да говори, плачовете стихнаха, защото хората онемяха от мъка. Преди плакаха, сега мълчаха. Само мене не ме смаза страшната вест — едно, че нямам свой дом, и, друго, спомних си словата на моя българин мюсюлманин за разорението на село Патлейно и основаването на двете нови села Стража и Плешак. И чак когато тръгнахме в една страшна редица по пътя към Заград и Подвис, чак тогава се отпушиха устата и очите на клетниците, та от устата им рукнаха ридания, а от очите им — сълзи. А просойчани, които бяха плакали по-напред, сега думаха: „По-добре под покрива ми да има турчин, отколкото да го съборя.“

И почнахме най-напред да събаряме Подвис. А пък аз си спомних за мокрите покриви, които гледахме от пещерата Челевещница, и вдигнах очи към скалите. Те бяха дошли току над селото и се издигаха още по-високо, защото нямаше огромните ели да ги закриват до половината. И в пожарището тук-таме се вдигаше дим като от кандилница.

А Караибрахим и Караимам Хасан ходжа, и много други турци дойдоха с нас, Караибрахим на носилка, а Караимам Хасан ходжа на гърба на клетник, уловен снощи пред конака. И като видяха най-личната и най-голяма къща, турците спряха и Караибрахим попита:

— Чия е?

Отговори му Вражу кехая, станал дребен като сдъвкан залък. Заплака и му рече:

— Моя е, ага.

А Караибрахим му посочи къщата и повели:

— Почвай.

И като видя, че мнозина прекрачиха напред, Караибрахим ги спря и рече:

— Той сам.

А хората отвърнаха:

— Ние сме синове, дъщери, снахи и внуци на кехаята.

И Караибрахим разреши да събарят къщата. А бяха това три къщи на един двор и тъй като стояха нависоко и дворът имаше нисък плет, ние от пътя гледахме какво става.

Кехаята тежко се изкачи нагоре и сред двора се спъна, та падна и остана на колене. И пропъди жените, и рече нещо на синовете си. А те заизнасяха от трите големи къщи.

И струпаха пред Вражу кехая три клади. На едната на девет синове ралата, на втората на девет снахи становете, на третата на четиридесет внучета люлките. И кехаята взе борина, та запали три огъня. И като лумнаха трите огъня, просна се по лице на двора, та заплака.

И тъй, къща по къща, съборихме тридесет къщи в село Подвис. А на всеки три, че и на четири къщи само едната събаряхме, защото на другите от хората им не бяха останали между нас — някои забягнал:, други избити. После и техните къщи съборихме. И всеки изнасяше от къщата си каквото можеше да носи.

Вечерта пак се прибрахме в конака и за пръв път хората се завиха в халища, ала ни беше тясно от покъщнината. А турците, макар че бяхме вече една вяра с тях, вземаха каквото им харесваше, та го мъкнеха в Просойна. Просойчани, то се знае, нищо не изнесоха от своите къщи.

На третия ден съборихме село Заград. А когато на четвъртия ден Караимам Хасан ходжа поведе хората да събарят манастира „Свети Илия“, аз му рекох:

— Ага, дай ми двама стражи и ме пусни да походя наоколо да диря място за ново село.

А той се засмя и отвърна:

— Силното дърво пуска корени и на камък. Пък вие сте силни с вярата си.

Рекох му:

— В хубавото село има и кокошки, и овци, и крави, ага. Като ни дойдеш на гости, да има с какво да те почетем. А в лошото село само гладни псета вият.

И той ме пусна.

Три дни хората събаряха манастира „Свети Илия“, защото той беше голям като крепост, и три дни аз бродех по околните планини. Ала накъдето погледнех, трябваше да виждам конака на Сюлейман ага. А дирех хубаво и грижливо и все изтривах сълзите си от очите си, защото си спомнях думите на моя човек от Плешак: „Селото е такова, че хората не могли да се огледат от сълзи.“ Не можах да избера по-хубаво място от старото гробище с каменните кръстове, тях нашите хора натрошиха с чукове. И на завет бе, и слънце го грееше, и се виждаше конакът. А под краката ни щяха да бъдат костите на прадедите ни и ония три огромни кръста, заровени от Момчил.