И когато хората се върнаха с изранени ръце и ми рекоха, че вече няма да се чуе камбаната на манастира, поведох ги към полянки .а с гробището. Камък не бях положил за своя колиба, а животът ми тръгна тъй, че основах две села — едното в Петгласец, а другото над Елинденя.
А застанах ли на поляната и зад мене смълчаното човешко множество, ръцете ми увиснаха като пречупени, защото не можех да взема китка и да благословя селото. Ала си спомних как заклехме гората за бранище и рекох:
— Има ли черен котел?
И котел се намери. И пак тръгнахме покрай огромните дървега, сякаш край черква, и пак чух старите слова:
— Черен да почернее като този котел всеки, който почерни гората.
Мюсюлмани бяхме, а казвахме старите слова. И щяхме да основем село като бежанците, само че вместо място за черква, щяхме да търсим място за джамия. И щяхме да се раждаме и да умираме тук, в нашето село, както християните се раждаха и умираха в Петгласец.
И пламнаха огньове, както в оная паметна нощ, само най-напред никой не говореше, защото ги беше страх, че са до старо гробище.
Казах им:
— Цялата планина е гробище и всеки ден вървите по гробове. Тук са живели толкова люде и всички са измрели. И като не стъпвате на кост, пак стъпвате на мъртвец, макар станал на пръст и трева. Не е ли все едно дали мъртвецът е умрял вчера, или преди хиляда години? И не е ли все едно дали е оставил кръст, или плоча, или ела над гроба си?
И все пак хората гледаха да са по-близо до мене. Хората не говореха много и заради това, че не знаеха как да се повикат. Защото имаха нови, турски имена и никой не знаеше чуждото име, та и своето ново име забравяше. И питаше:
— Видуле, как се казваш? А оня отвръщаше:
— Мехмед. А другият му викаше:
— Метко, донеси дърва за огън.
И турците, които ни пазеха, биеха по главата, щом чуеха българско име.
А пък аз гледах да избягам настрана и все се бутах по пазвата, където криех свитъка пергамент, намерен под покрива на черквата.
Седмица оттогава и все не можех да остана сам, да видя какво съм намерил.
И като найдох сгода, запалих борина и се вмъкнах в гората. Тъкмо извадих свитъка, ето — изскочи от тъмното Вражу и с него един от синовете му. Проклех го наум, а той дойде при мене и ми подаде тежка торба. И ми рече:
— Отче, вътре са светите съдини на манастира „Свети Илия“ — чаши, кадилници, подноси. Само от злато и сребро са. Ти по-добре знаеш какво да ги правим.
Не дочака да проговоря, а се обърна и се скри в тъмното. Наведох глава над свитъка и усетих, че има някой до мене. Вдигнах очи — пак Вражу кехая беше. Каза ми:
— Отче, тогава не мравките прегризаха вървите, ами Караибрахим ме пусна. Искаше да върна хората в село. Отче, дали бог ще ми прости?
Гледах го. Не го мразех. Попитах:
— Кой бог искаш да ти прости? Старият или новият?
А той се хвана с две ръце за главата, олюля се и си отиде. Ала чух да иде от мрака неговият глас. И Вражу каза:
— Сине, ще отидеш при батя си Иглавина и ще му кажеш да вземе тоя еркич, с който надвих Манола, бог да го прости. Вземи още три овена. И като ги закарате до съборения манастир, ще дойдеш да ми обадиш.
И синът попита:
— Защо ти е еркичът, татко?
А Вражу рече тихо, та едва го чух:
— Ще го сторя курбан сред камъните. Тогава синът заплака и се замоли:
— Тате, тате, не го коли. Втори такъв еркич няма по цялата планина.
А Вражу кехая викна:
— Млъкни, куче, син на куче. Тебе щях да заколя, както Аврам е заклал сина си,ама еркичът ми е по-мил от тебе. Затова го коля.
И както викаше, взе да плаче и само повтаряше:
— Боже, боже, боже… Докато вече не чувах гласа му.
А моята борина догаряше, та си запалих огън. И на светлината на огъня видях какво богатство съм отървал от черквата.
Защото това бяха летописите на манастира „Свети Георги“, за който се знае, че е бил над дълбоката пропаст при Джиневра и чиито камбани още се чуват в бурни нощи, та предупреждават хората за пропастта. А манастирът е бил разорен преди век и половина, когато по времето на султан Селим Свирепия турците налагали с огън и меч своята вяра.
Двадесет и седем души монаси, някои от които не бяха оставили имената си, триста години бяха записвали това, що е ставало из Родопа — от времето на Иванко, убиеца на Асена, който е вдигал крепости по тия места, и от времето на Слав, болярин на Калояна, до разорението на манастира. А бяха написани само сто листа, всеки монах по три-четири листа. И сърцето ми плачеше, като искаше да знае по-добре какво е ставало из Родопа и какви хора са живели тук.
И в тая нощ, край огъня, реших аз да бъда двадесет и осмият монах. И реших да напиша пространна повест за разорението на Елинденя, та които идват след нас, да знаят какви хора живееха по Родопа в ония дни и да не забравят делата им и смъртта им.