Навън живееше вятърът, живееше гората, живееше реката. И всеки пееше своята песен.
След тая първа нощ стотици нощи поред съм слушал песента вятъра, песента на гората и песента на водата. Тихи, едва чути и, песни с пълно гърло, песни на буря и порой. От песента, а то човек се радва, че е под покрив, а навън пее планината, до момента, когато той разбира, че покривът му е само измама и че планината може да направи и с покрива му, и с него каквото си иска.
ОТКЪС ПЕТИ
За пръв път Караибрахим и Сюлейман ага разговаряха на кьошка към вътрешния двор с чешмата. Освен тях двамата там бяхме аз и тримата ходжи — шейхът Шабан Шебил, молла Сулфикар Софта и имамът Хасан, син на Велко.
Мислех си, че всичко е предопределено, и исках само да видя как Сюлейман ага ще запази достойнството си. Как довчерашният господар на долината ще се подчини на Караибрахим, без да се унижи. Какво друго можеше да стори той? Не мислех за хората, чиято съдба щеше да се решава. Всъщност тя беше вече решена. Но аз бях жив.
Караибрахим беше махнал чалмата си и стоеше гологлав. Плешив беше и бръснеше останалите косми по главата си, та черепът му лъщеше. И никъде по тялото си той не търпеше ни косъм — освен мустаците си и рога от косми в средата на челото. И други плешиви съм виждал, по чиито чела остават снопчета редки косми, ала кичурът на Караибрахим наистина приличаше на рог. Косата му навярно навремето е стърчала нагоре, защото кичурът имаше твърди, прави косми, а може би и Караибрахим да ги мажеше с, нещо, за да стоят прави.
Караибрахим беше сух и кожата му гладка и лъскава, като ремък, върху който бръснар точи бръсначите си. Толкова беше сух, че не изглеждаше да е останала в него влага — ни пот, ни слюнка. да не говорим за сълзи. Като го гледах, спомнях си, че спартанците смятали за срам да се изпотят или да се изплюят, защото непрестанното напрягане на тялото би трябвало да изпари и изсуши всички тия излишни течности. Когато след време видях кръвта на Караибрахим, учудих се.
Сюлейман ага плесна с ръце и поиска кафета за всички, а Караибрахим отказа и рязко рече:
— Старият Мохамед Кюпрюли забрани кафето.
Личеше, че иска да се заяде, че е дошъл да обвинява и да напада.
Сюлейман ага спокойно отговори:
— Старият Мохамед Кюпрюли, да бъде свята паметта му, забрани кафето, ала синът му, сегашният велик везир Ахмед Кюпрюли, да се възвеличи името му, отново позволи на правоверните да го пият.
Караибрахим все така рязко каза:
— Великият везир е пред Кандия, хванал за гушата неверниците. И всеки правоверен, където и да е, трябва да мисли как да му помогне.
И той втренчено гледаше Сюлейман ага, а пък агата от своя страна спокойно го разглеждаше, докато сърбаше кафето си.
Не виждах закъде можеше да се хване агата, та да събори Караибрахим. Сега Караибрахим ми се виждаше изчукан от излъскан камък. Ни жилка не трепваше и не тупаше по лицето му и черепа му. Хваща ли се лъскав камък? Само като гледах кичура на челото му, мислех си, че трябва да има някаква тайна слабост, за която човек би могъл да се залови.
— Всеки ден мисля за Ахмед Кюпрюли — рече Сюлейман ага. — После ще ти покажа сабята, която ми подари пред Белград, когато еничарите прерязаха въжетата на палатката му, защото не искаха повече да се бият. Аз съсякох най-близкия до мене.
И гледаше Караибрахим. Караибрахим му каза:
— И остана жив? Къде бяха другарите на убития? Сюлейман ага обърна изпитата чаша върху паничката. Разклати я и рече:
— Около него.
И двамата се гледаха в очите. Смътно предусещах нещо. Сюлейман ага сякаш знаеше, че Караибрахим е еничарин, и искаше да го дразни.
Караибрахим се върна отново при Кандия:
— Когато великият везир ни събра около себе си, преди да ни изпрати насам, той ни рече: „Помнете, че Родопа е бряг на Средиземно море, а никой не може да владее морето, ако не е негов брегът. Щом се обърнете на връщане, да видите само минарета и нито един кръст.“ А на агата на еничарите, най-доблестния меч на падишаха, рече: „Сега битката пред Кандия се решава по бреговете на морето. Ти ми трябваш тук, ала там трябваш хиляди пъти повече. Иди в Цариград и разпни Родопите накръст. Мехмед паша да тръгне от север на юг, а пък Абди от изток на запад. Където се срещнете, вдигнете голяма джамия.“
Щом великият везир беше заповядал, щом самият ага на еничарите, вместо да седи пред Кандия, беше дошъл да потурчва българските земи, какво още чакаше Сюлейман ага, та не правеше темане и не казваше „евала“?
— Когато падишахът, винаги победител, да се умножат годините му, беше на лов в Деспот, а то не е много далеч оттук — рече Сюлейман ага, — с него беше и агата на еничарите. Познавахме се още от персийския поход. Той ми подари чифт сребърни пищови.