И Момчил се усмихна и му каза:
— Защо ме питаш? Нека мине. А после му каза:
— Ти последното стадо ли водиш? И момчето отговори:
— Последното. След три дни ще падне сняг.
То гледаше Момчил с големи, светли очи и се виждаше, че не вярва на раната му. И навярно мислеше, че щом падне мрак, Момчил скача на крака, а може би и се превръща в сив вълк, та се спуска в долината да къса турци.
И стадото тръгна под тях, под Голямата скала. И като видя, че Момчил затвори очи, и попът ги затвори.
И стадото минаваше в мрака като дъждовен облак, и тропотът на дребните копитца беше като удари на тежки дъждовни капки, а тресенето на гъстите руна — като шумолене на листа под дъжд. И от време на време се чуваше блеене, ала чан не се чу.
Попът чу Момчил да говори:
— Дъжд вали отгоре и всичко се вдига насреща му. Всичко от земя излиза, всичко е цвете цъфнало: и бял, и червен трендафил, и ранен зелен босилек. Пък аз ще в земя да ида.
И попът се стресна, та отвори очи и чакаше да види цъфнали ливади. А стадото течеше под него като бяла река и земя не се виждаше, и белите гърбове се люлееха като вълни. И всичко се залюля пред очите му, та му се стори, че река и мъгла, и облак тече под тях, а после му се стори, че вълните стоят на едно място, пък скалата се люлее и носи нанякъде като кораб. И попът се хвана за големия камък, който стои подпрян с два по-малки камъка на самата скала.
И каза на Момчил:
— Момчиле, ти говориш за пролет, а иде зима.
И попът погледна наоколо тъмните гори и жълтите поляни на папратите, и червените поляни на букаците, кленовете и осените. А Момчил не отвори очи и му рече:
— Зима ли е, пролет ли е — живот е.
Последните овце отминаваха, та ударите на копитата се чуваха още по-ясно и миришеше на трева и прах като след дъжд. И овцете отминаха. Чу се гласът на овчарчето:
— Сбогом, бати Момчиле! До пролет! Чак сега пролая куче.
Момчил отвори очи и му викна тихо:
— Сбогом, овчарче!
И като се огледа, видя попа и Мирчо до себе си, та им рече:
— Вие тук ли сте? Слезте долу и елате със сянката.
А Мирчо още държеше в ръце ранения сокол. И соколът пропляска с криле, та падна върху Момчил. Закрепи се с криви нокти на дясното му рамо и взе да гледа и той към ширналата се планина, над която никога вече нямаше да полети.
Тъй останаха на връх Първенец раненият Момчил и раненият сокол.
А когато сянката на Голямата скала падна върху Малката скала, тръгнаха попът, Мирчо и десетимата хайдути, та се изкачиха при Момчил. И видяха отдалеч, че той се вдига на длани и лакти и се тътре около себе си, та гледа на всички страни, като че търси нещо. Не го виждаха добре, защото ниското слънце се падаше откъм него и го разтопяваше. Ала виждаха, че с все сила се отделя от земята и вдига глава, а земята го теглеше към себе си.
И го завариха легнал по очи, с лице върху земята. Като чу стъпките им, каза им:
— На хубаво мирише земята.
А хайдутите го сложиха да седне и облегнаха гърба му на камъка.
И стояха те — попът с Мирчо и десетимата хайдути, всичко дванадесет, а Момчил по средата — тринадесетият. Момчил каза:
— Утре един от вас ще вземе главата ми и ще я занесе на Караибрахим. И в същата торба ще сложи моя нож.
А всички стояха като вкаменени и още не го разбираха. Момчил каза още:
— Само така ще влезе нож в прокълнатия конак. И когато Караибрахим се вдигне да се порадва на главата ми, забийте моя нож в гърдите му. И тогава не той, а аз ще остана победител.
И чак сега правдата светна в очите им, та ги ослепи. И те всички вдигнаха ръце и прикриха лицата си, сякаш вместо Момчил тях блесна слънце и сякаш на мястото на Момчил гръмна и светна слънце, та ги ослепи. А Момчил каза:
— Идете в гората и когато пукне зора, хвърлете жребий кой ще вземе главата ми и ще убие Караибрахим. Вярвам на всички ви.
И пак всички тръгнаха, без дума да продумат, и се препъваха по равната поляна като слепци. И Момчил пак рече на попа:
— Отче, ти остани!
И като сне пръстена от ръката си, а това беше същият пръстен, който Манол върна на Елица, та тя го даде на Момчил, протегна ръка към попа и рече:
— Отче, вземи тоя пръстен и го върни на Елица. Кажи й, че е свободна като птичка небесна.
Каза същите думи, които беше казал Манол. Ала ги каза със свой глас. И за пръв път на попа се видя, че изравни ръст с баща си. Само добави още:
— И да гледа детето ми.
И попът помисли: „Нека Манол ми прости, ала никога той не е бил хубав, колкото Момчил в тоя миг.“
Черната му коса се ветрееше, черните му очи грееха, а двете прави жили на лебедовия му врат биеха, биеха, като две сърца. Защо беше тая хубост, боже, щом щеше да отиде в земята?