И попът му рече:
— Момчиле, дори Караибрахим да умре, ти няма да си там да видиш. И няма да си при нас да видиш радостта ни.
А той го погледна и му рече:
— Откъде знаеш, че няма да съм там? И откъде знаеш, че няма да съм при вас?
И попът чу зад камъка плач, и се досети, че там се е сврял Мирчо и плаче. И като искаше да стори нещо за Момчил, помоли му се:
— Момчиле, дай да те преместя встрани, та слънцето да те огрее.
А той се засмя и рече:
— Слънцето се върти и сянката сама ще се махне. Преди да залезе, ще ме огрее за последен път.
И попът изведнъж разбра и повярва. И усети, че времето лети. И слънцето се въртеше, и времето летеше и изтичаше — като стадо, като река, като облак. Щеше да дойде нов ден и Момчил нямаше да го има.
Цяла нощ Момчил свири на кавал. И цяла нощ Мирчо плака на рамото ми. Ала на сутринта съм задрямал и като отворих очи от студ — ето, зората пукваше. И падаше такава гъста мъгла, че не виждах дървото насреща си.
И както в оня паметен ден, когато разбрах великата правда за общото дърво, пак тръгнах да се лутам из мъглата. А може би истината се ражда от слепота и мъгла и затова и в днешния ден трябваше да падне мъгла.
Намерих поляната на хайдутите.
Огънят беше изгаснал и пепел покриваше въглените. А на две крачки от пепелта тревата полека се изправяше. И като сложих ръка на земята, усетих, че земята беше още топла от тялото на последния хайдутин, който, бе станал в нощта, а не изтраял пукването на зората и първия зрак.
И се върнах при Мирчо, и двамина намерихме дървото, под което седеше Момчил. И го заварихме с отворени очи, със заспалия сокол на ръце. И рекох на Момчил:
— Хора са.
А той поклати хубавата си глава и рече:
— Не им се гневя.
И в мъглата изглеждаше друг, хубав, ала и страшен и ликът му се топеше в полумрака. Видях, че волевите му черни очи ме пронизват.
И като отстъпих назад, казах му:
— Не мога.
Тогава напред пристъпи Мирчо и каза:
— Брате, аз ще занеса главата ти на Караибрахим и ще го убия.
И го загледахме, аз и Момчил, а той стоеше изправен в полумрака и мъглата. Момче беше — дългокрак, та щъркокрак, висок, та слабичък. И като видя, че мълчим, Мирчо каза още:
— С тоя нож, който ще ми дадеш, нашият баща изрови костите на майка ми. И аз съм се клел над него.
Момчил му каза:
— Брате, благословен да си. После ми рече:
— Отче, и ти, Мирчо, изведете ме на Първенец. Цяла нощ над мене се надвесваше това дърво с широка шума и се люшкаше, та не виждах звездите. Трябваше да ме положите под ела. Да, отче, погребете ме под голямата ела в Петгласец, където всяко слово се чува пет пъти.
И за един миг преживях дългата нощ, когато над Момчил се е надвесвала черната шума и е шепнела, и се е мятала, и се е вълнувала като паднал черен облак, а той не е можел да се потътре встрани и да избяга от нея. И като погледнах дървото, видях, че шумата му не е черна, ами червена, като че попарена от горещ дъх.
И застанахме на скалата на върха Първенец. И все едно беше къде сме, в най-дълбоката долина или на най-високия връх. Защото наоколо беше мъгла и нищо не се виждаше.
Момчил каза:
— По-добре, че ногата ми е счупена. Иначе щях да тръгна да ходя през планината. Мога ли да я изходя за един ден? А така ще затворя очи и накъдето обърна главата си — на изток, на запад, на север и на юг, — накъдето обърна главата си, натам ще тръгне и сърцето ми. И сърцето има нозе, та ще извърви планината на изток, на запад, на север и на юг — накръст — и ще отида там, където съм бил, и там, където съм искал да бъда.
Момчил каза още:
— По-добре, че е паднала мъгла. Иначе щях да гледам и какво можех да видя? А така ще затворя очи и ще видя планината и пролетес, й лете, и подзиме, и зиме. Ще я видя нощем и денем, в буря и слънце, в сняг и зеленина.
И млъкна.
И ние стояхме на скалата, сами сред света, и наоколо имаше само мъгла.
Дете ли бях, стар ли бях, или бях вече мъртъв? Кое време беше — преди хиляда години, днес или след хиляда години?
Мъглата почна да се движи, та протече и се понесе край скалата. И сякаш не мъглата течеше като вълни на река или море, а скалата плуваше през нея като ладия и я пореше, и отиваше все по-далеч и по-далеч.
И не помня колко време мина, а ладията все летеше напред. И аз прекрачих, та слязох от ладията и мъглата ме погълна като бездна. А ладията отмина нататък в мъглата.
Сега в нея имаше само двамина.
И щеше да дойде време, когато втори човек щеше да слезе от ладията, с човешка глава на ръце. И в ладията щеше да остане само един човек, и тя щеше да плува с него — напред, напред, през мъгли и времена, во веки веков.
И ръцете ми сами се протегнаха, та да хвана ръба на тоя приказен кораб.