Ала той беше далече.
Тук свършват думите на монаха Григорий, наричан поп Алигорко, а по-сетне само Али. Много написах, още повече пропуснах. И дано ме простят тия, за които не съм казал добра дума, защото в ония дни добрите бяха хиляди. Един да тръгне по стъпките им, и трудът ми не ще е отишъл напразно.
ОТКЪС ДЕСЕТИ
Тоя ден сутринта беше паднала гъста мъгла, ала после изгря слънце. Отново над планината блесна ярка, бистра светлина и есента като че ли никога нямаше да свърши. И пак се протегнаха черните лунни сенки над сигочерните, жълтите и червени скути на горите.
Лъгал се бях, като мислех преди, че родопчанките са гледали цветните ливади, за да извезат своите зелено-червено-жълти престилки. И напразно дирех ония цветя с портокаленожълта багра и с пурпурно-огнена червенина. Жените бяха гледали есенната гора.
Гледах и планината ми приличаше на Елициното лице — пребрадено с тъмна кърпа, със сенки под очите, цялото отслабнало от строга и спотаена скръб. Ала можеше ли скръбта да почерни лешниковите коси и сърнените очи? И строгата, скръбна Елица беше дори по-хубава от предишната радостна девойка, както есенната, потънала в сенки гора беше по-красива от лятната зелена гора.
Толкова хубава беше, че не можех да понасям дълго красотата й, та се прибрах в хладния конак. Като гледах планината, струваше ми се, че гледам Елица, че Елица е моя и винаги ще мога да я гледам. А тая мисъл беше непоносима. Кой знае защо, отидох при Караибрахим и заварих там двамината ходжи — Караимам Хасан ходжа и шейхът Шабан Шебил. И чухме викове, сякаш конакът гореше. Турците викаха:
— Главата на Момчил! Главата на Момчил!
Лицето на Караибрахим стана страшно. И за пръв път, откак беше легнал, той впи ръце в ръба на постелята и се изправи. И преди ходжите да го подкрепят, залитна през одаята, а после през чардака и падна върху дървената ограда.
Вън на двора турците се трупаха като вълци върху пресен труп около нещо, което не се виждаше. А Караибрахим изкрещя тъй нечовешки, че те се пръснаха.
В средата на двора, под платана, стоеше Мирчо — бледен, слабичък, изоставен — и притискаше до гърдите си козинява торба.
Караибрахим се изкашля, въздъхна и попита:
— Главата ли е?
Стори ми се, че в гласа му има ужас.
Мирчо само кимна и се огледа, сякаш турците всеки миг можеха да се нахвърлят върху му и да грабнат страшния му товар. А те протягаха към него ръце и отваряха и затваряха пръсти.
Караибрахим се преобрази. Изправи се, изпъна се и се огледа като безумец, който мисли, че владее целия свят. С безкрайно високомерие и презрение той викна на хората си:
— Кучета, дръпнете се.
И кимна на Мирчо да се качи горе. А когато ходжите поискаха да го хванат под мишниците, бясно им махна да го оставят и сам се върна в одаята. Гърчеше лице от болка на всяка стъпка — друго такова лице, разкривено от дяволско ликуване и от болка, не съм виждал и дано вече не видя.
Караибрахим седна на постелята. Чухме, че по стълбите се изкачва тропотът на стотици нозе.
Караибрахим отново се изкашля и дрезгаво каза:
— Шейх, върни псетата.
Не искаше да дели радостта и славата си. Погледна и нас, дали да ни изпъди, ала навярно му се искаше все пак да има кой да види тая радост. После изведнъж се досети и ми рече:
— Иди и доведи Елица.
И аз тичах и исках да се върна, ала намерих сили да й кажа, когато тя вдигна сърнените си очи към мене и ме попита с поглед защо я диря:
— Донесоха главата на Момчил. И не й казах, че я донесе Мирчо.
Тя стана и залитна, ала щом протегнах към нея ръце, повелително направи знак с ръка да се дръпна. И сама тръгна с твърди стъпки към Караибрахимовата одая. Стотици турски очи я гледаха отдолу, от двора, как бърза по чардака. А глас не се чу.
В одаята пак стояха само четиримата — Мирчо, Караибрахим и двамата ходжи. И четиримата стояха прави. Мирчо притискаше торбата до гърдите си и гледаше като подлудял.
И Караибрахим ми се видя подлудял. Той обикаляше в кръг около Мирчо — и детето се въртеше, та да остане с лице към него, — обикаляше превит надве от болки, охкаше през зъби и ту протягаше ръка, ту я отдръпваше. И викаше:
— Брат му го уби! Брат му!
Когато видя Елица на вратата, той спря. Искаше му се сам да й покаже главата, ала кой знае как, се сдържа, та й рече:
— Извади я.
И посочи с брада торбата.
А Мирчо не подаде торбата дори на Елица, само й позволи да бръкне вътре.
Елица извади Момчиловата глава. И като коленичи, а после седна на пода, сложи главата на коленете си. И пречупи шия, и сведе лице, ала не покри главата.