Момчиловата глава лежеше като дете в скута й, лицето гледаше нагоре. Гледаше, защото Момчиловите очи бяха отворени.
Караибрахим коленичи пред главата, ала не посегна към нея. От двете му страни коленичиха двамата ходжи с гръб към мене. Чувах, че Караибрахим бъбре като безумец:
— Брат му…Брат му…
Тогава видях, че Мирчо израства над сведените гърбове и в ръката му светва нож. Няколко мига като че ли се колеба над гърба на едноокия, после с все сила заби ножа в гърба на Караибрахим.
И Караибрахим падна напред, без дори да извика, с протегнати ръце, сякаш искаше да сграбчи главата.
Елица с писък скочи на крака и притисна главата към гърдите си.Кракът й блъсна гущеровозелената стомна с Караибрахимовото вино. Пукнатата стомна се счупи, виното плисна и потече по пода. Тъмната струя се плъзна до жаравата в огнището, заля я. Огънят засъска, вдигна се бял дим.
Мирчо се хвърли към вратата на чардака, след него се втурнаха двамата ходжи. Когато едноокият мина край мене, впих ръка в рамото му и го обърнах с лице към мене.
Единственото му око се разтвори като дуло на пищов и той посегна към ножа в пояса си. Стоях пред него с отпуснати ръце.
Някой ме докосна. Елица ми подаваше шпагата, която висеше на стената, същата шпага, с която не посмях да пронижа Караибрахим.
Ала пронизах едноокия. И го мушнах още веднъж, когато падна по гръб, мушнах го с такъв бяс, че острието се заби в дъските и се счупи.
Измъкнах пречупената шпага.
Отвън по чардака ехтеше тропотът на безброй крака, петият конак се тресеше като от земетресение. От тавана падаше прах.
И чух Мирчо да вика:
— Убих го! Убих го!
Огледах се. Хванах Елица за ръка и скочих на чардака. В другата си ръка държах пречупеното острие, с другата си ръка Елица притискаше главата до себе си. Турците се трупаха един върху друг и върху нещо невидимо. Купчината преля оградата, счупи я и сплетените тела се изсипаха на двора.
Елица се дръпна към гмежта и крясъците, аз я дръпнах настрани.
Спомних си за тайния изход.
Прелетях през стаята на Гюлфие, като теглех Елица след мене. Не видях има ли някой вътре и отворих с луди ръце дървената врата.
Паднахме по стъпалата, строполихме се на влажната земя. Напипах Елица и я затеглих след себе си.
Над главите ни тропаше и ехтеше, сякаш ни гонеха дяволи и думкаха, без да могат да ни достигнат.
Тъмно беше, ала аз знаех пътя. В тоя мрак бях се спотайвал да чуя откровението на овчарите. На тая пръст бях обладал Гюлфие.
Ръката ми хлътна в страничен отвор. Това беше пътят към гората. Тук не бях минавал. Спъвах се и падах, и след мене сто пъти падна Елица, защото аз я държах за едната ръка, а с другата тя притискаше главата.
Шумът затихна и заглъхна. Видях светлина.
Излязохме под хладната сянка на гората. Видях Елициното лице, обляно в сълзи, кално, отчаяно.
Видях и окаляната, страшна глава на Момчил в ръцете й.
Очите му още бяха отворени и ме гледаха.
Погребахме Момчил под Старата ела в долината Петгласец. Мъжете изкопаха гроба му с ножовете си, за да не събудят ехото.
Елица положи Момчиловата глава до тялото му. После минаха всички бежанци от Петгласец и всеки хвърли шепа пръст. Дълго минаваха, защото Петгласец имаше вече хиляда души бежанци. Последна мина баба Сребра и като хвърли шепата пръст, първа изрече дума, откак дойдохме при гроба. А рече тя:
— Нека това село насреща отсега нататък се нарича Момчилово.
Тогава дойде юрукът Исмаил бей, а с него седмината негови синове. Те носеха сребърните Манолови чанове. Езиците на чановете бяха завързани. Исмаил бей спря пред гроба и каза:
— Исках да имам най-хубавите чанове в цялата Родопа. Ала неговата глава е чан, който, щом заговори, ще се чува от море до море. Нека чановете на бащата говорят на гроба с чана на сина.
Хайдутите на Момчил се качиха на елата и окачиха чановете по клоните й. Най-големия чан, който приличаше на черковна камбана, покачиха на върха. Чак тогава отвързаха сребърните езици.
Не се чуваше ни глас, ни звън. Слънцето залязваше, над долината тихо сияеше покой.
И вятърът повя. Чановете се обадиха. Най-напред един, подире му втори и трети. Най-напред плахо, подире звънко и могъщо. Ехото повтаряше звъна им.
Задуха вятър, петдесетте чана запяха. Плиснаха сребърни водопади и ни отвлякоха. Чух сред пороя на чановете треперещия глас на баба Сребра. Тя пееше:
Де се е чуло, чуло и видяло!…
Тъй се роди песента за Момчил.
И до ден днешен, когато буря залюлее Старата ела, песента на чановете се носи от връх на връх по Родопа планина.
ПОСЛЕСЛОВИЕ
СЛЕД ГОДИНА Елица умря.
Тя беше моя жена, макар че аз нито веднъж не влязох нощем при нея.