След като погребахме Момчил, Елица остана сама. Тя отиде при баба Сребра, която живееше при свой сродник. И колкото и да не беше лош човекът, свидеше му се да отделя от залъка на децата си, за да храни две жени. А баба Сребра беше много стара и Елица непразна. И идеше зима.
Тогава аз си вдигнах колиба с помощта на другите хора и намерих Елица и баба Сребра да събират дърва в гората. И казах на Елица, че я искам за жена.
Елица ми отговори:
— Имало три стада овце, един извор и една ливада. Първото стадо, Венецианецо, дето вървеше най-напред, то бистра вода пиеше и зелена трева пасеше. Второто стадо, Венецианецо, дето вървеше по-подир, то мътна вода пиеше и кална трева пасеше. Третото стадо, Венецианецо, дето вървеше най-подир, за него нищо нямаше. Нито вода, Венецианецо, нито трева.
Аз й казах:
— Ела в къщата ми.
И като взех товара дърва от раменете й, прехвърлих го на моите рамене. Вечерта и двете жени спаха под моя покрив.
Докато вееше вятър и валяха дъждове, в колибата беше студено. Нощем през пролуките нахлуваше студен дъх и с него идваше песента на чановете. И колкото и да беше храбър човек, потреперваше, без да ще, като си представяше самотното дърво, което звънеше сред долината. Кому? Сякаш биеше часовник в изоставена къща. Наоколо беше пусто. И ехото отвръщаше на чановете.
Чувах, че Елица плаче по цели нощи.
После падна сняг и затрупа колибата ми. Вече не влизаше вятър, вътре стана топло и чановете не се чуваха. Студът ги вледени. И Елица спря да плаче.
Никога не съм гледал къща. Ала до каквото се докоснех, всичко ми спореше. Стрелях добре, храбър бях и не се боях ни от виелици, ни от вълци. Гонех зверовете там, където другите ловци оставяха дирята. Струваше ми се, че съдбата не би посмяла да прекъсне сега пътя ми, когато вкъщи ме чакаха две жени, а едно малко човече се канеше да дойде на бял свят. Скоро хората се дръпваха встрани, в дълбокия сняг, щом ме видеха да идвам по пъртината. Месото от лова ми отиваше не само в моята къща, ами и по къщите на съседите. Носеше го баба Сребра. Виждах, че не се връща с празни ръце, а винаги крие нещо под престилката си. Не й се сърдех, макар че аз бих дал месото даром. Нека Елица бъде добре.
Беден бях, зле живеех, устните ми се пукаха от студ, спях понякога заврян в снега като мечка. Но бях щастлив. Като се обърна назад и погледна, виждам, че това са били най-щастливите дни в живота ми. Готов бях да изтърпя всичко, само да видя как Елица ще стане на крака, за да ме посрещне, щом чуе, че изтупвам пред прага цървулите си от снега. И ще ме погледне.
Усещах, че иде към мене като плаха сърна. И веднъж, когато бях легнал от треска, тя стана през нощта и ме помилва по челото. Мислеше, че спя.
После дойде пролет. Запяха капчуците. След тях запяха и чановете. Но Елица вече не плачеше.
Сварвах я често да стои с ръце на скута си и да гледа със светли очи някъде пред себе си. Лицето й сияеше избистрено, беше станала още по-хубава. Чакаше нещо.
Попитах я:
— Какво чакаш?
Тя се стресваше и ми отвръщаше със свенлива усмивка:
— Чакам детето да трепне в мене. Понякога казваше:
— Когато бягахме, притисках Момчиловата глава до сърцето си. Дано детето да прилича на Момчил.
Не й казах, ала аз мислех, че то ще прилича на дядо си — на Манол.
После заваляха дъждове и Елица се замъчи да роди. Мъчи се три дни и три нощи. Мислех, че ще полудея. Много дъщери са се носили достойно, но тя надмина всичките. Намираше сили дори да ни се усмихне с изхапаните си устни.
Плачех като дете и не се срамувах от сълзите си.
Елица роди Манол и умря. Чу как момчето проплака и затвори очи. Само косата й оста да свети на светлината на борината. Седях до мъртвото й тяло. Защо бяха мъките и? Защо съдбата ме доведе тук? Не беше ли по-добре да ме убие в конака? Защо ми даваше такива обещания в светлите зимни дни, а сега не ги изпълни?
Валеше дъжд, капките биеха по плочите на покрива. Духаше силен вятър и чановете пееха. Дали тя ги чу, преди да умре?
Някой ме докосна по рамото. Събудих се. Баба Сребра ми подаде нещо, завито в шарена родопска престилка, и ми рече:
— Това е твоят син.
Поех детето. То мръдна в ръцете ми. Само това оставаше от Елица. И може би в него беше смисълът на всичко, което стана досега.
Елица имаше трима мъже, а само един от тях се докосна веднъж до нея. И тя роди тоя син. Съдбата не пожела да запази съда, в който узря тоя жив плод — Манол, син на Момчил, внук на Манол. И счупи калъпа, за да не се роди втори като него. А може би искаше и него да го кърмят сто майки, та да има сто братя, като своя велик дядо.
Тогава не мислех за това. Знаех само едно — че Елица я няма.