Взех дървени лъжици, с които вече бяхме яли вкъщи, изтрити дървени лъжици, хиляда пъти целувани от човешки уста. Лъжиците бяха седем и на всяка от тях написах по едно име. Имената на Манол, на Момчил, на Горан, на Шерко, на дядо Галушко, на дядо Кральо. Написах и своето име.
Валеше дъжд.
Отидох при дупката, в която падаше река Струилица, за да излезе от Петгласец. Реката идеше срещу мене и се провираше между скалите, наедряла от дъждовете. После изчезваше в Дяволския пад.
Легнах по корем и се надвесих над страшния кладенец. Дъното не се виждаше. Мрак. И в мрака пада вода. Мъгла като вледенен дъх се кълбеше и идеше някъде от много дълбоко, от мрака.
Влажни скали заграждаха пещерата.Капките по тях се тресяха от тътена на падащата вода. Скали и по средата — нищо. Бездната и мракът ме теглеха надолу. Оглушах и се омаях.
Елица я нямаше.
Водата падаше, бърза и силна, и изчезваше.
Можех само леко да отпусна ръка.
Там някъде долу беше Темната дупка с псетата и труповете на дядо Галушко и Шерко. Там някъде беше пещерата Челевещница с живо зазиданите и задушените. Нямаше да бъда сам в долната земя.
Дланта ми се плъзна по мократа скала. Пред мене зееше черният кладенец. Мрак. И в мрака тътен на падащи води.
Гърдите ми опираха студения камък. Ала усетих до гърдите ми да се притиска и мърда нещо топло. И живо.
Елица я нямаше, ала тя ми остави детето си.
С мъка се изправих, като внимавах да не се подхлъзна, и обърнах гръб на Дяволския пад. А скалата под краката ми трепереше и главата ми още се маеше от рева на бездната.
Застанах на мъхната скала, надвесена над бързите струи, които светеха в тесния жлеб. И видях да плуват към мене дървените лъжици. Когато първата дойде под мене, сграбих я и я дръпнах от водата. А другите лъжици, с другите имена, след миг изчезнаха в черната бездна, от която нищо не се връщаше.
На първата лъжица пишеше: „Манол.“
Баба Сребра стопли вода в голям черен котел и сложи в него ранен босилек и масло от кандилото. После потопи три пъти детето в котела и казваше:
— Боже и света Богородице. Това дете поганче се роди, християнче да стане. Грудка се роди, планина да стане. Камен да хване, на сребро да стане. На младост да играе, на старост да трае.
И като потапяше детето третия път, разплака се и викна през сълзи:
— Манол те кръщавам.
Избърса го с бяла вълнена дреха, прекръсти го по челото, по гърдите, по ръчичките и по крачетата и го пови в пелени. И ми го подаде.
— Поганче ми даде, християнче ти го връщам.
А наоколо стояха най-старите хора на Момчилово — мъжете със свалени калпаци, жените с насълзени очи. И всички казаха в един глас:
— Амин!
И детето заплака.
Баба Сребра протегна огромната си набръчкана ръка и докосна челцето на детето. И добави тихо, макар тия думи да ги нямаше в наричанията на бабитекръщелници:
— Българин се роди, българин да умреш.
В Момчилово дойде Маноловият поп, оня, който спаси живота ми в разделния ден. Да беше пристъпил наляво — и тоя летопис нямаше да е написан.
Едно дете ме повика от гората и ми каза, че ме дири непознат човек. А човекът не влязъл в Петгласец, ами стоял пред пещерата. Пролет беше, стопляше се и потта ми замръзна, когато минах през пещерата, та влязох в страшното ждрело на Струилица.
Там ме чакаше попът. И както ме прониза и смрази внезапният студ на пропастта, тъй ме смрази лицето на попа. Все едно че ме посрещна смъртта. Ако не светеха същите очи на лицето му, нямаше да го позная. Ако не бяха тия очи, лицето му щеше да е чист череп.
— Болен ли си? — попитах аз.
И видях, че в краката му лежат черен котел и пъстра торба. Той махна с ръка и рече с глух глас:
— Нали ти си Венецианеца, мъжът на Елица?
Само кимнах с глава, защото мъртвешкото му лице и Елициното име ме натъжиха. И треперех от студ.
— Трябва да ми помогнеш — рече глухо попът.
Вече не беше поп, а в овчарски дрехи и на главата с чалма.
— Влез в Петгласец — рекох аз и се наведох да му помогна да пренесе товара си.
Той сложи крак върху котела, после го дръпна уплашено и коленичи пред него.
— В Петгласец няма да вляза — тихо рече той, сложил ръце върху черния котел.
— Тогава защо ме викаш? — рекох аз.
— Тръгнах сам на път, ала сили не ми достигнаха да пренеса товара си.
И като ме гледаше със сияйните си очи тъй, че ми стана по-студено, рече ми:
— В тоя котел са златните и сребърните съдини от манастира „Свети Илия“. А в тая торба има стари летописи.
Загледах го и аз и го попитах:
— Защо идеш при мене? Защо мене избра? Той ми отговори:
— Елица те избра.
Ала виждах, че не казва всичко. И пак го попитах: