— Защо мене? Той ми каза:
— Защото и ти като мене продаде своя бог.
Отидох в Петгласец, взех си дреха и хляб и се върнах при попа. Той все още коленичеше пред котела и държеше ръцете си положени върху него. И отново помислих, че тоя човек скоро ще умре. Подадох му дрехата си и му рекох:
— Отче, не ти ли е студено?
Той ме погледна и се засмя, та изведнъж се подмлади. И ми рече:
— Благодаря ти, че ми рече „отче“. В гроба е по-студено. Аз нарамих котела, той — торбата и тръгнахме. А котелът тежеше, та ми скъса рамото. Чудех се как попът го е домъкнал до Петгласец.
Пътят беше лесен за запомняне. Тръгнахме нагоре по дерето на някаква река, която се вливаше в Струилица. Вървяхме по него, докато излязохме на едни ливади, втори такива не съм срещал по Родопа. Толкова обширни и хубави бяха, че човек не можеше да ги обходи, та му се искаше да има криле. Ограждаше ги чернозелен венец от гористи върхове. Горите не почваха от ливадите, а се вдигаха зад невидими дълбоки пропасти, в които течаха реки. Тия пропасти, които не се виждаха, но се усещаха, това отделяне на околните планини от поляните правеше поляните още по-широки. Никъде другаде в Родопите не съм видял толкова високо в планината да има езера. А тук светеха сини езера, обрасли в тръстика. И те правеха поляните по-широки.
Тръгнахме през ливадите и вървяхме, вървяхме, а те нямаха край. Стъмняваше се. Най-после опряхме до гората в дъното на безкрайното пасище. Стана студено. Слънцето зачерви последните петна сняг по околните планини. Още нямаше стада, наоколо беше пусто, широко и хладно.
Попът ми каза:
— Да влезем в гората.
Аз погледнах гората и поклатих глава:
— Не се е родил човекът, който да мине през тая гора. Попът ми рече:
— Човек минава навсякъде. Някъде по-леко, някъде по-трудно. Ала минава.
Не знам дали другаде по света има такава гора. Казват й Шейтаница, което ще рече Дяволската. Земята под тази гора тече като кал или като тесто и се гъне, ала не може да свали от гърба си вековните борове. Дърветата се наклоняват, хвърлят се едно срещу друго, чупят стъблата и клоните си. Борят се едно друго за място, а се прегръщат. Там, където земята е спряла, наклонените дървета почват да растат нагоре, та се извиват към небето като гигантски змии, готови да нападнат. Обвиват ги други тънки змии, жилави и дълги стъбла на непознати растения, нито треви, нито дървета, прилични на лиани, на лози, на повет и на бръшлян.
Попът диреше нещо. Коленичи и тръгна по корем под сплетените дървета. Повлякох се и аз след него, като търкалях котела пред себе си. Какво не бих дал да спра дрънкането на златото в него — страх ме беше да нарушавам тишината и покоя на невижданата гора.
Провлачвахме се през застояли, черни мочурища. Чувах около нас земята да мляска, все едно че беше огромен звяр с меки устни. И макар да беше нощ, усещах, че все пак държим някаква пътека. Кой беше ходил преди нас? Зверове или хора?
Попът спря и ми рече:
— Тук ще спим.
Трябваше да каже — тук ще спрем. Ни той, ни аз не спахме. Огън не запалихме, защото нямаше сухи съчки, а и не посмяхме. Цяла нощ си говорихме и аз съжалявах, че човек с такъв ум и такова сърце трябва скоро да умре.
Тая нощ сред гората Шейтаница поп Алигорко ме научи да викам всеки ден хората, които съм обичал и обичам, да моля бог за тях и да се съветвам с тях. И живите, и умрелите. Оттогава никога вече не оставам сам.
На утрото станахме и тръгнахме прави. Вървяхме из огромен лес, всяко дърво с дънер като камбанария и с връх до небето и всяко дърво далече от другите, та да се вижда силата и хубостта му. Слабите бяха измрели, свалени долу, и бяха вече изгнили. Останали бяха само силните, които спрели с корените си дори пътя на земята. Ние ходехме между тях като загубените деца в някоя стара приказка.
Изведнъж в гората пред нас излезе езеро.
Поп Алигорко шепотом каза:
— Самодивското око.
Погледнах нагоре и проследих огромните дървета, докато тилът опря в гърба ми. Те се бяха разстъпили и сторили кръг, а езерото стоеше между тях като дъното на кладенец.
Странно и страшно езеро е това. Наоколо всичко живее, умира и гние. Огромни стъбла на паднали дървета, зелени от плесени, мъхове и треви слизат в ледените води и се стопяват. Дебел и сочен мъх покрива скалите наоколо, та не се вижда гол камък и не се чува стъпка. Брадати, влажни лишеи висят от клоните на дърветата. Тръстики и незнайни зелени треви растат в средата на ледените и неподвижни води.
Видях някаква черна сянка бавно да се плъзга над невидимото дъно. Хванах попа за ръката.
Той каза:
— Пъстърва е.
— Ако е пъстърва — рекох аз, — трябва да е царицата на пъстървите.