— Така е — рече попът, — тук всяко нещо е цар или царица.
Изпод краката ми излезе саламандър — черен, с жълти петна — и потъна безшумно във водата. От водата полека излезе огромна водна змия с две жълти петна на главата и безшумно се плъзна между скалите.
Дърветата слизаха във водата, мъхът растеше дори по камъните на дъното. Водата капеше от скалите на брега, вода се просмукваше по надвисналия мъх. Дърветата, тревите, камъните — всичко беше просмукано от влага. Планината и водата се смесваха и проникваха една в друга.
Изведнъж се досетих защо всичко наоколо ме караше да затаЯвам дъх, да мълча и да треперя. Езерото изглеждаше като излязло от някаква приказка.
Наоколо нямаше дървета, камъни, риби и змии, а омагьосани живи същества, превърнати в дървета, камъни и риби. Те живееха, дишаха, те пълнеха въздуха със стаения си дъх, но не можеха да говорят. А може би вечер пъстървата се превръщаше в русалка, змията — в змей-горянин, дърветата — във великани и камъните — в зверове?
— Отче — рекох аз, — да си вървим.
— Прекръсти се — рече той — и вземи котела.
Не разбрах дали ме караше да се прекръстя заради езерото, или заради светите съдини в котела.
А той ме заведе на стотина крачки встрани. Там имаше друго езеро — не, само кладенец сред скалите. Зелена ципа покриваше водите, зелена не като трева или жабуняк, а с друга, бяла, фосфорна зеленина. Нощем езерото цялото светеше. Тук дърветата бяха толкова близо, че до дъното на кладенеца не слизаше слънце, а владееше вечен мрак, хлад и влага.
Попът се наведе, взе отчупен клон и го хвърли в езерото. Пелената се отвори, черна вода клокна за миг, после погълна клона и се затвори. Той не изплува, толкова беше пропит от вода.
— Издълбай на тия две ели кръстове — рече попът. — Трябва знак.
Издълбах. И както бях с нож в ръката, обърнах се. Видях попа зад гърба ми, безшумно дошъл по мъха до стръмния бряг. Гледаше водата и очите му светеха.
Ако ме бутнеше вътре, зелената ципа щеше да се затвори над мене. Никой никога не би намерил трупа ми.
Обля ме горещ срам. И разбрах, че попът сам искаше да скочи в езерото. Хванах го за ръката и той се стресна.
— Отче — рекох му аз, — да се връщаме. Самичък никога не бих намерил пътя назад.
И той пак стана пастир, който имаше да води, макар и само една душа.
Бавно спуснахме котела в зеленото езеро. Фосфорната пелена го покри. А летописите скрихме в една пещера, която е в скалите над езерото, тъй високо над гората, че я огрява слънце.
Попът каза:
— Влез ти. Аз не влизам в пещери.
Когато излязохме от Дяволската гора и стъпихме на поляните, аз се обърнах към омагьосаното царство.
Дали някой някога щеше да извади златото от езерото и летописите от пещерата? И ако ги извадеше, какво щеше да намери в котела и торбата? Тук нямаше дървета, скали, пъстърви и змии, а великани, зверове, самодиви и змейове.
Църковните чаши и кандилници в котела щяха да станат на златни корони, мечове и щитове.
А летописите от пещерата ще се превърнат в легенда.
Валяха незапомнени дъждове. А земята под Старата ела, където положихме Елица, все още беше суха.
Баба Сребра гледаше небето и думаше:
— Преди сто години, когато съм се раждала, пак валели такива дъждове.
Тая година тя стана стогодишна.
Гласът на водите все се вдигаше нагоре, докато заприлича на воя на буря. Планината пиеше вода, горите пиеха вода, ала не смогваха да я изпият. И реките се надигнаха от леглата си. В Петгласец вече не можеше ни да се влезе, ни да се излезе — Струилица изпълни тясното ждрело и пътеката остана под водата. Пещерата още беше суха, ала страшно беше да се мине през нея и да се покаже човек в ждрелото. Водата се биеше между отвесните, високи до възбог скали, виеше като бясна и търкаляше огромни камъни по дъното.
Хората от Елинденя не изтраяха и пратиха трима смели мъже да минат през горите и да видят какво става с долината им. На петия ден пратениците се върнаха и мъжът, който беше от Подвис, падна по очи пред събраното множество и завика: — Водата завлече Подвис!
Нямало я заветната гора да спре пороите. Мътната вълна се Спуснала от скалите над Челевещница. прелетяла пожарището и връхлетяла върху Подвис.
От Маноловия дом, където гой мислеше да въведе Елица и да отгледа децата си, не остана и помен.
Подвисчани плачеха, макар къщите им и преди да бяха само голи зидове. Разбрах, че до тоя миг са се надявали все някога да се върнат в Подвис. Сега пороят изтръгна и последните им корени.
Когато водите спаднаха, отидох да видя какво е станало със Самодивското езеро и пещерата в скалите.
Сам минах гората Шейтаница, сам отидох до езерото. И се гордея с това повече, отколкото с всичките си бойни подвизи.