Планината около Елинденя пропищя от турското село. Нивите и ливадите наоколо запустяха, но затова пък нови пътеки тръгнаха през пущинаците и нови гробове никнеха отстрани на пътищата. Просойна стана свърталище на разбойници.
Какво можеха да сторят българите? По планината бродеха български чети, ала не бяха слънце да огреят навсякъде. А да запалят гнездото на осите не можеха, защото в средата на селото се вдигаше прокълнатият конаккрепост.
Седях настрани от хорските работи, отделен от скръбта си, докато един ден прогледнах и се досетих как да пропъдим турците.
И четата на Петгласец поби червен байрак на върха Първенец. Цяла неделя един след друг идеха войводите с четите си или пращаха пратеници да питат за байрака. И като чуваха за какво ги събираме, оставаха под Първенец. Дойдоха Мирчо воевода и Дойчин воевода от Райково, Дойчин воевода от Езерово, Димо воевода от Устово, Стоян воевода от Очиново, Вълкан воевода от Пещера, Велко воевода от Левочево, Витан воевода от Кутлово, Чило воевода от Петково и Дельо воевода от Беловидово. Нашите хора от Момчилово ги водеше старият Гордъо воевода. Събрахме се повече от двеста души мъже, всеки с нож и пушка.
Така се случи, че мене избраха да водя едната половина от хайдутите. Стана това не защото го заслужавах, а защото аз единствен знаех тайния ход за конака.
И,един петък, когато турците се събраха на голямата петъчна молитва в новата джамия на Просойна — тя беше досами развалините на черквата, — четите се спуснаха мълком през горите на Елинденя. Докато аз влизах с моите хора в тайния проход и се молех дъждовете да не са го продънили, другите хайдути начело с Гордьо воевода легнаха на пусия в края на Просойна.
Минахме през тайния проход и аз блъснах дървената врата към стаята на Гюлфие. Нямаше милост в сърцето ми — само гняв, защото си спомних как бягах с Елица и Момчиловата глава през мрака и тътена.
Гюлфие беше в стаята. Запуших устата й. Тя ме ухапа и ме гледаше с бесни очи, пълни с омраза. Аз бях на лявата страна, тя — на дясната. Не зная какво е мислила да прави след смъртта на Караибрахим. но очите й святкаха. Може би е искала да омотае Караимама Хасан ходжа.
Когато стаята се препълни с въоръжени мъже, един излезе на чардака и гръмна с пищов във въздуха. Това беше знак за хората от засадата да обградят джамията.
И огново конакът затътна и затрепера от тропот на крака и хорски викове и от тавана взе да пада прах — както в оня ден, в който Мирчо уби Караибрахим и турците го разкъсаха. Блъснах Гюлфие и скочих на чардака.
Изловихме всички турци, и тия в конака, и другите в джамията. Стотина турци бяха изклани в суматохата, ала останалите стояха вързани на площада, до черния от хорска кръв дръвник. Дъждовете не бяха го измили.
Жените и децата на башибозука натикахме в един от вътрешните дворове на конака. Вдигна се плач и олелия, ала в сърцето ми нямаше милост. Това беше същият двор, където преди страдаха и умираха българите.
Минах край навързаните турци и най-напред видях Караимам Хасан ходжа. Той гледаше мрачно, ала от беса му нямаше ни следа. Останали бяха и неколцина от спахиите на Караибрахим. И други турци бях виждал — палачи, крадци, пладнешки обирджии.
На площада пред турците се наредиха воеводите на четите. А по средата седеше на бял камък баба Сребра, която двамина момци бяха донесли на върха на планината, да гледа пристъпа срещу Просойна. Воеводите стояха прави и гледаха на кръв, защото в сблъскването бе убит единият Дойчин, тоя от Райково.
Грееше слънце, както в оня разделен ден, когато турците изклаха върху черния дръвник стоте братя на Манол.
Двамина хайдути доведоха Севда и поп Алигорко, сега Али. Попът ме видя и се усмихна със светлите си очи. Все тъй мъртвешки мършав беше, ала главата му беше изправена.
Севда държеше дете на ръце, момиченце. Все още беше хубава, ала очите й тъмнееха безжизнени, а гласът й звучеше глухо. Като я гледах, спомних си за оная девойка, жив мъртвец, която срещнах по стълбите след нощта на Маноловата сватба. Спомних си и за девойката, която се обеси в стаята ми.
И се дръпнах по-настрана от страшните съдии, приготвили се да съдят първата жена, която по своя воля даде вярата си, и първия човек, който слезе от планината, та се предаде на Караибрахим.