Бабата гневно викна:
— Мълчи! Все едно че чувам дядо Галушко Белия, бог да го прости. Вие бихте снели греха и от сина, който убива баща си. Що знам, знам го.
И воеводите не ме слушаха, а дядо Гордьо каза:
— Как да ги избием? Да ги изколим ли, да ги избесим ли, или да им отредим друга смърт?
Едни казваха:
— Да ги изколим, както те клаха. Други казваха:
— Сто смърти за тия, всекиму отделна, както те убиваха с разни смърти мъчениците първенци.
Ала Мирчо воевода, другият воевода от Райково, каза:
— Да ги избесим на платана, на който са увиснали толкова християнски души.
И го послушаха, защото той беше загубил побратима си, Дойчин воевода.
Тогава трябваше пак да се обадя и тоя път не за да сторя добро. Тъй трябваше да бъде.
— Воеводи — рекох аз и посочих Караимам Хасан ходжа. — Тоя човек трябва да се побие на кол.
И разправих за клетвата на старицата с единадесетте синове. И попът се обади:
— Тъй беше.
И клетвата се сбъдна. Той пищеше и плачеше за вода,а когато му даваха да пие, водата се стичаше по кола.
Останалите турци избесихме на платана. Ала толкова много примки виснаха по клоните му и обесените така го тресяха с гърчовете си, че вековното дърво не издържа и шестте му клона се пречупиха наведнъж, с трясък. И дънерът му се разцепи на три, до корените, а сред клоните мърдаха полуживи турци.
В разделения дънер пламна най-напред огънят, който изпепели конака, сякаш върху него беше паднал гръм небесен. И от конака останаха само четири черни стени. Изгоряха чардаците, вратите и долапите с резба като везмо по дърво, гредите на таваните и избите. Покривът падна в пламъците и плочите затиснаха това, което огънят беше пощадил.
Преди това изведохме конете от оборите. Аз взех арабския жребец на Караибрахим, защото никой не искаше такъв кон за планината, а огромния кон, подаръка на Сюлейман ага, върнах на Гюлфие. Тя ме заплю, но взе коня.
Видях я да изкачва пътеката към Превала, дебела жена на дебел кон. Не плачеше и аз не я жалех. Струваше ми се вечна, все щеше да намери къде да пусне корени. След Гюлфие се изнизаха и останалите жени с цели сюрии деца, боси и гладни, както бяха дошли.
Когато олелията и плачовете затихнаха зад Превала, воеводите пратиха хора да кажат на българите мюсюлмани от новото село, че тия, които са били от Просойна, могат да слязат и да вземат своето от старите си къщи. Хората, слязоха, взеха това-онова и се качиха в новото си село. Хайдутите изнесоха от къщите това, което щеше да им свърши работа.
Тогава викна един мъж от Петгласец, чиято стара къща стоеше в Просойна:
— Искам със своите ръце да запаля своята къща.
И Просойна пламна. Третото, последното оцеляло село на Елинденя изчезна в пламъците.
Тъкмо на върха на Превала, на същото място, от което преди година за пръв път видях Елинденя, обърнах коня си и я погледнах отново.
Само една година измина, а се случиха толкова работи. Нямаше го Манол, нямаше го Момчил. Нямаше я Елица.
И се роди новият Манол.
Нямаше я Елинденя.
Отново планината и горите тънеха в пълен покой. Отново дъх не раздвижваше тънките върхове на елите, очертани на вечерното небе.
Долу, в долината, Просойна димеше. И димът не се вдигаше, а бавно се стелеше и обвиваше селото. То сякаш тънеше в гъста мъгла, зидовете на къщите приличаха на мухи, омотани в паяжина, отдавна мъртви и изсмукани. В дъното чернееше пометеното от пороя пожарище на Подвис. А над тъмните склонове на долината висяха облаци — сивосини, мастило с мляко, съвсем неподвижни, като истински планини. И тая нова планина над черносините гористи планини продължаваше и извишаваше Родопа до небесата и правеше призрачното мъртво село в дъното на долината още по-малко и още по-мъртво.
Тук свършва повестта за разорението на долината Елинденя.
Елинденя я нямаше.
А Човешки крак нямаше да слезе по калдъръмения друм, бурени и коприва щяха да го покрият. Пътеките щяха да я заобиколят. Дори ловците нямаше да гонят зверовете, които щяха да се крият в развалините й.
Долината Елинденя загина. Но под Превала пушеха комините на ново село и то дори още нямаше свое име. Пътят водеше в друго село, в Момчилово, сред долината Петгласец. Елинденя роди две села и макар в едното да пееше мюезин, а в другото да биеше камбана, те бяха деца от една майка.
Обърнах се и никога вече не видях Елинденя.
НЕПОЗНАТИ ДУМИ И ЗАБЕЛЕЖКИ
НЕПОЗНАТИ ДУМИ
акче (тур.) — дребна сребърна монета
арнаутин (тур.) — албанец