ИНОСТРАННАЯ ЛИТЕРАТУРА
В романа „Време разделно“ няма безстрастно или гладко написани страници, защото той сякаш е пронизан от остър, пронизителен лъч на гнева, който осветява страданията и борбата на българския народ в черните като нощ години на турското владичество.
Антон Дончев е реалист, неговите краски понякога са мрачни и сурови, както го изисква самото време, описвано с подробностите на строг свидетел. Навсякъде
по страниците на неговия роман диша неутолимата любов към многострадалния народ. И даже в трагичните часове през гъстите рембрандовски краски сияе и пронизва тази дълбока нежност, тази очарованост от родната земя, от нейните благоухания, реки и лесове, която неразривно съединява реалността на неунищожимата като вечността природа с непресъхващата сила на народния дух.
Читателят с неотслабващ интерес се потопява в потока на събитията, в сочния колорит на романа, в живописността, в живота и борбата на българския народ — като узнава, радва се, скърби и се възхищава.
Юрий Бондарев
Едно от главните постижения на автора на „Време разделно“ се проявява в синтеза на субективното и обективното, на психологизма и епичността. Разрушение и жизнеутвърждаване, любов и ненавист вървят заедно, преплитат се тясно, по житейски многолико. И какъвто и персонаж да ни рисува авторът, неговата нравствена оценка се определя от това, какво начало доминира в този характер — разрушителното или жизнеутвърждаващото.
Човекът е показан във „Време разделно“ и в единение с природата. В единението на българина с природата се отразява неговата философия на свободен, естествен човек, който вижда в нейно лице приятел и защитник. Антон Дончев не само умее да наблюдава природата, но и да забелязва такива подробности, които отекват в подтекста с основния патос на произведението, предават трагическия разрив между красотата на живота и силите, които го разрушават.
МЛАДА ГВАРДИЯ
М. Каназирска
УНГАРИЯ
Книгата на Дончев „Време разделно“ разказва за най-съкровената сърцевина на българщината.
Цялата книга звучи като народна балада и това я прави трикратно правдоподобна и достоверна: първо — тя съхранява фактите на народните спомени, второ — тя оформя народната мъдрост. Българският народ, преминал в отбрана против агресията на турското насилие и мохамеданската вяра, къде с борба, къде с примирение слага върху всяко свое действие печата на българщината.
Словото на Дончев е баладично-народно, изключително богато.
ЖИВОТ И ЛИТЕРАТУРА
ЧЕХОСЛОВАКИЯ
Рядко българската литература ни предоставя произведения като този роман. Историческата творба на писателя е тясно свързана с локалната история на една
българска област, но надхвърля нейните граници и придобива характера на обобщение.
Действието на книгата е твърде просто, трагично и дълбоко човешко. Чрез съпоставяне на историческите факти авторът подчертава и високо издига моралните качества на обикновения човек, който с цената на живота си защищава своето национално (а в случая и религиозно) съзнание.
„Време разделно“ е по-скоро „жесток“ роман. Но той е — а за съжаление и ще бъде — актуален за нашата съвременност, тъй като действията и случките, описани в него, са живи и до днес и, както изглежда, ще живеят още дълго време. Романът е добър. Написан е от писател, който очевидно добре е ориентиран в съвременната действителност, знае да анализира фактите и знае (което е особено важно) да пише умело и интересно.
НОВЕ СЛОВО
Милан Расутик
Антон Дончев достига с „Време разделно“ върха в своето художествено творчество. В чешките преводи на българска литература с историческа тематика романът представлява действителен принос. Авторът дава най-обективен израз на страшните исторически събития, разглежда тази историческа епоха в широк европейски аспект и едновременно изгражда изразително индивидуализирани образи на българи и турци.
Романът „Време разделно“ е едно от най-интересните произведения на българската проза през последните години.
РУДЕ ПРАВО
Злата Куфнерова
Не е чудно, че тази книга е наградена с Държавна награда. За това са допринесли нейните безспорни художествени качества, с които понякога се доближава до „Тихият Дон“ на Шолохов или „Делба“ на Чосич. Не история, а живот, не пергамент (макар в началото авторът да ги посочва като измислен източник на произведението си), а пулсиращата кръв на първичното планинско население с неговото омировски ясно отношение към любовта и смъртта лежат в основите на тази книга. Читателят, който вече познава „Тютюн“ на Димитър Димов, остава с впечатление, че тази книга продължава успешната линия на българския роман.