Караибрахим мълчеше.
Обади се моллата Сулфикар Софта. Дебел беше той, сякаш беше налепен целият от топки. Някой си беше играл да нанизва топки и направил човек. Една топка — глава. Две малки черни топчета — очи, едно червено топче — носле. Направо до главата, без врат, голяма топка — коремът, глътнал гърдите и плещите. По две топки една до друга за ръцете — едната топка до лакътя, другата — от лакътя надолу. Пръстите, като броеници от топчета, по едно за всеки прешлен. Мазник, лицемер, кръвник.
— Нека оставим неверните и си спомним за правоверните. Видяхте ли забулена жена в конака? Аз не видях и не успях да различа правоверната от неверницата. Всички са с открити лица, всеки мъж може да ги мърси с погледа си. И казват, че целите планини били пълни с юруци — турци, правоверни, а жените им с непокрити лица. Къде гледаш ти, Хасан ходжа, питам те аз? А защо по вратите на къщите няма знаци къде живеят неверници? Да оставим, че има къщи на два ката. Ами ако влезе просяк мюсюлманин и призове над дом на неверник благословията на аллаха? Голям грях е това, ходжа.
— Тук няма просяци. Тук не се проси. И в трите села има ачик одая.
Кой каза това, не си спомням. Все едно кой — Хасан ходжа или Сюлейман ага.
Хасан ходжа стоеше със скръстени крака и гледаше другите двама ходжи в очите. Беше като брат на Сюлейман ага — подреден, с равно подстригана брада, надвил себе си.
Ачик одаи се казваха стаите за странноприемници, където всеки пътник можеше да отседне и да има покрив над главата си, постеля и храна.
— Какви са тия ачик одаи? — джафкаше дебелият ходжа. — В ачик одаята трябва да има нарочен прозорец, с преграда и с поставка, която се върти. Храната се слага зад преградата, жената завърта поставката и храната отива при пътника. А жената стои зад преградата.
— Тук и в харема ми няма прегради и решетки — каза Сюлейман ага.
И пак всички млъкнаха. Мълчеше и Караибрахим. Едноокият, след като дълго време мърда с устни, дрезгаво проговори:
— Чух нещо, ага, ала не го повярвах. Ти ще кажеш. Вярно ли е, че данъка джизие го събирали българите помежду си и го носели на тебе?
Не разбрах примката, но Сюлейман ага сигурно веднага е разбрал накъде бие ходжата. Въпреки това той спокойно отговори:
— Вярно е.
Ходжата тържествуващ се развика:
— А знаеш ли ти, че джизието е откуп, възнаграждение, което неверникът дава, защото не сме го убили, защото сме го оставили жив, да тъне в заблуда и грехове? Знаеш ли ти, че джизието е наказание за неверието на неверника? Затова, щом се приеме ислямът, джизието се премахва. А ти го събираш с други хора. Джизието се плаща от всеки българин, всеки за себе си. И той ще стои прав, и ти ще си седнал. И ще го удариш с юмрук по непокорния врат и ще му викнеш: „Плати джизие, о враг на единия бог.“
Ходжата стана, размаха ръце, удари юмрук във въздуха. От устата му летяха слюнки и като го гледах срещу светлината, все едно че изригваше искри и разтопено желязо. Сюлейман ага бавно избърса с длан челото си — навярно ходжата го беше наплюл.
— Виждал съм как събират джизие. После агата, който го събираше, дойде при мене и ми се оплака: „Сега ме чака бой с пръчки, защото не ми достигат две пълни кесии.“ А пък когато ние платихме джизието, дадохме на чиновника две кесии бакшиш. Кой е по-полезен за държавата на падишаха?
Отново мълчание. Единствен аз не бях проговорил. И какво дирех тук, между тия хора? Защо ме беше довел Караибрахим? Сюлейман ага ме загледа. Мълчанието стана непоносимо. Изкашлях се. За свой ужас усетих, че ще проговоря, какво — сам не знаех, само да не мълчим. Коленете ми се разтрепераха, сърцето ми се разтупа, кръв писна в ушите ми.
— Джизие в тая долина вече няма да се събира. Джизие не се плаща от правоверни. А когато аз напусна тая долина, в нея няма да има вече неверници. Ага, ти прочете ли писмата?
Говореше Караибрахим, отдъхнах си. Сюлейман ага само кимна с глава.
— Тия писма повеляват на каймакамина, на кадията и на агата Сюлейман, син на Дауд, с всички сили да помогне на мене, Караибрахим, да разсея заблудата на неверниците. Каквото е било, няма вече да го бъде. Не струва да говорим за него. Кажи, ага, как мислиш ти, че ще е най-добре да спасим неверниците? Защото, вместо да се радват, те навярно дни или месеци ще упорствуват в заблудата си. Така се е случвало на много места. А ти познаваш хората си.
Мина вече времето на извъртането. Всички чакаха отговор.
— Ага — рече Сюлейман ага, — в трите села има петнадесет души правоверни. От тях само десетина са турци, другите през своя живот са познали истината, а бащите им са били или още са останали неверници. И моят ходжа се казва Хасан, син на Велко, и баща му е жив. Моят билюкбаши и ковчежникът са българи неверници, а писарят и събирачът на данъци са турци. Семейните ми са българи, ратаите ми са българи. Кажи ми ти, какво можем да ти помогнем?