А къщите и плевните са построени една до друга, опрели гръб до гръб, та гледани отвънка, приличат на дълъг зид. Това е да не могат да влизат в селото лоши хора и зверове. Маноловата къща беше на края и Мирчо, като прескочи зида, дръпна дървото отвътре, та влязохме в двора. Макар да беше нощ, виждаше се месечината, че бурени растат между камъните, а здравецът от зидовете беше тръгнал по стъпалата.
Тогава Манол се оплака за първи път тая нощ:
— Къщата се рони, а няма кой да я гледа. Къща без жена не е къща.
И в това време отново се чу отдалеч камбаната на манастира „Свети Илия“. Игуменът биеше камбаната, защото тук много се боят от най-дълбокото време, та черковният звън да освети нощта. Иначе горяните чакат да пропеят първи петли.
А Манол се спря на двора и се загледа в месечината. И видях, че се усмихва.
— Като глас на човек е тая камбана — рече той. — И дори да лежиш на постелята си, щом го чуеш, знаеш какво време е навън. Зиме засипаният чан удря кратко и глухо и не звъни на изпроводяк — сякаш е пукнат. Пролетес, духне ли белият вятър, иде разпилян и тревожен звън. Щом духа северният вятър, звънът идва отдалеч и пак е пълен с тревога, ала пролетната тревога е друга. Подзиме звънът е чист и бистър като изворна вода. И денем, и нощем гласът на чана се носи над планината. Най-хубаво се чува среднощ — денем гласа му го глушат хиляди други гласове. А когато удари за последен път — чуваш ли го, — иде едно слабичко, треперливо, нетърпеливо почукване — като че ли чанът иска още да звъни.
И когато млъкна, а на месечината още трепереше екотът на камбаната, дочу се едно злокобно и страховито виене на псе, та покри и удави сребърния глас. И второ виене му отговори, и тъй виеха псетата, такава смъртна мъка идеше от воя им, че на човек му се изправяха косите и хлад протичаше по гърба му. И трето псе се обади още по-проточено и ужасено, та месечината взе да свети студена като мъртвец.
Манол скръцна със зъби и прегърна през рамо Мирчо, който се сгуши под червената му наметка.
— Темната дупка — рече Манол.
Тъй се наричаше една черна и дълбока яма — кладенец ли, пещера ли — горе над селото, без зрак и без дъно. Там хвърляха бесните псета, или зли псета, или псетата на съседа, а клетите гадини, като разбираха, че трябва живи да се изпоядат, виеха, та подлудяваха и трите села.
— Чуваш ли — тихо думаше Манол, — чуваш ли воя на Белчо, на Вълчан, на Мечо? Ето пак се обади Вълчан!
А така се казваха три от кучетата на Севдиния мъж, които днес още търчаха около нас. Затова не повярвах и му казах на Манол, а той ми отвърна:
— Кога е сварила ли? Кой е помогнал ли? И сам игумена може да е накарала да ги бутне. И самичка може да ги е бутнала. Не е жена тя, а дяволица.
И се прекръсти. Изкачихме стъпалата и влязохме бързо в къщата, сякаш безнадеждният вой ни гонеше. А вътре ни лъхна гробовен хлад, защото цяла зима не беше пален огън в горницата.
Тогава Манол запали огън и като лумнаха пламъците, сърцата ни се отпуснаха, защото огънят не само осветява, ами и освещава всичко, и с огън се пъдят нечистите сили, щом се заселят в изоставен дом.
— Татко — попита Мирчо, — защо не слезеш в Темната дупка да извадиш псетата?
— Сине — отвърна му Манол, — има пещери, дето не може да слезе и баща ти. А казват, че Темната дупка слизала към долната земя и псетата вият, защото виждат страшни неща.
— Знам, че като поискаш, и ще слезеш — рече момчето.
— Иди в плевнята и донеси сено да приготвим одърите — рече му Манол.
А Маноловата къща беше голяма, с горен и долен кат, имаше прозорец и огнище с комин. Повечето къщи имаха само един кат и една одая за добитъка и хората, а огънят се кладеше по средата на одаята и излизаше през дупката по средата на покрива.
Манол пъхна в огъня една борина и я запали. А вятърът идеше от много страни, та той въртеше борината като ръжен, за да се пази от пламъка, който все се хвърляше към него. И от борината капеше запалена смола, та гореше като тамян на дребни зърна в пепелта. Когато борината се поуспокои, Манол я даде на Мирчо и му рече: