— Татко, ами турците, щом са поганци, защо ядат хора през цялата година? И защо тяхната неделя не свършва?
— Ще свърши. Може и да е близо краят й. Който им е дал власт, той може и да си я вземе. Слушай по-нататък. Турците, като поганците, понякога, щом хванат човека, карат го да стане като тях — и той да яде християните. И най-много обичат да превръщат в поганци ония, които сами не могат да изядат.
Тогава Мирчо поиска да му рече нещо, ала Манол вдигна ръка и заговори нататък:
— Преди тридесет години, когато бях момче като тебе, в нашите села дойдоха турципоганци. Събираха деца, да ги научат да ядат хора. Да ги заведат в своята земя, да ги направят еничари — тъй се казват тия поганци. Проплака мало и голямо. И една майка хвърли сина си в кладенеца. Аз бях сираче, нямах нийде никого — нито да ме бутне в кладенец, нито да ми разправи за поганците, както аз сега разправям на тебе. Навсякъде щом тръгнат поганците да събират деца за еничари, най-напред дават сираците. И право е — ако се върнат някога, да не могат да заколят баща си. Мене ме гледаше дядо Галушко. Имаше той тогава двоица други синове — Добрил и Страхин. И аз му бях за син, ала ония двамата му бяха синове рождени. И майка им беше жива, ти не я помниш. Дядо Галушко даде на поганците своя втори син, Страхин. А мене запази, защото нямаше кой друг да ме закриля. Ако ме беше дал, сега аз можеше да се върна в долината, за да търся нови деца за поганци. Как го правят, не зная, ала който вкуси с тях човешко месо, вече не се отучва — навярно всеки човек си е звяр.
— А може да не идват за деца — рече Мирчо.
— Дай боже — тежко издума Манол. — Ала навярно за това идат, защото водят голяма война и поганците им се свършват. Взеха ни всичко. Остава да ни вземат децата. Слушай сега и вече не се обаждай. Аз имам двамина синове — тебе и батя ти Момчил. По закона, ако вземат еничари, трябва да дам единия от вас. Момчил е надхвърлил години, остава да дам тебе. Ала аз не те давам.
— И аз няма да се дам — обади се момчето. — И да ме хванат, няма да стана поганец.
— Мълчи! — строго му рече Манол. — Ти си още много малък и не знаеш нрава на поганците. И никой от нас не знае вкуса на човешкото месо. Може да е много сладко. Важното е да не го вкусваш. Три работи искам от тебе, не са четири, и са тежки за детинските ти плещи. Ала гледал ли си в гората как до огромния смърч, що и двамина не могат да обгърнат, понякога се извива младо буково дръвце, дебело колкото твоята ръчица? А вдигнеш ли глава нагоре, виждаш, че върховете им са един до друг в небето. Такова дръвце трябва да бъдеш ти и да се вдигнеш нависоко, макар и да са малко годините ти.
— Поганец няма да стана — тихо и упорито повтори момчето.
— Три бащини заръки имам до тебе и искам да се закълнеш, че ще ги изпълниш. Не те ли хванат турците, ще ги забравиш. Ала никой не знае божите пътища. И тъй, слушай! Ако те хванат турците, когато те поведат на излизане от долината, ще минете по Сюлейманаговия камен мост. Първата ми заръка е, като минете по моста, вързан-невързан, да се хвърлиш в бързея. Водата ще те отвлече. Може да те удави, може да те изхвърли жив, ала никой не ще те намери, ни жив, ни трупа ти, защото по брега на реката няма път. Запомни ли?
— Запомних, татко — рече Мирчо.
А Манол помълча, преди да каже втората си заръка:
— Втората ми заръка е, ако не можеш да се хвърлиш от моста, щом стигнете Милото господи, спри се и се обърни назад. Все едно че искаш да видиш за последен път Елинденя. Обърни се така, че гърдите ти да бъдат към каменните кръстове. Аз ще съм скрит в гробищата и ще те устреля право в сърцето. Да стоиш и да не мърдаш.
— Ами ще можеш ли да избягаш? — попита Мирчо.
— Гората е до мене. И да ме настигнат, то ще са двама-трима. Ще ги заколя курбан за тебе.
— А каква е третата ти заръка? — запита го момчето.
— Третата ми заръка е, ако не се хвърлиш от моста и ако не те убия горе на Милото господи, щом се стесни пътят при Девицата, да скочиш в пропастта. Там хората могат да вървят само един след друг. Ако смогнеш, дръпни някой след себе си. Водата може да те влече и да те извлече жив. Ръката ми може да трепне и да не те улуча в сърцето. Ала от пропастта жив няма да излезеш. Там се хвърлила някога една девойка, затова на скалата й викат Девицата. Щом е можала да се хвърли жена, какво остава за тебе? Това са те, трите ми бащини заръки. Чу ли ги, татьовото?