— Чух, тате — отвърна момчето.
— А сега, закълни се — рече Манол. — Закълни се върху костите на майка си и върху този нож.
И Манол изтегли широкия нож, с който разкопа гроба, избърса го в наметалото си и го сложи върху сандъчето. А когато момчето отвори уста, спря го и рече:
— Чакай!
И се обърна към мене:
— Отче, ти нали носеше свещени книги в торбата си? Дай една, да хване по-здраво клетвата.
Отговорих му:
— Нося, ала са само от стария завет. И Соломоновия еклесиаст нося.
— Нищо — рече Манол, — той нали е бил християнин.
— Цар Соломон е живял преди Христа.
— Все едно. Важното е, че не е бил турчин.
И аз сложих книгата на мъдрия и отчаян цар върху сандъчето с костите, до ножа, и Мирчо се закле върху кости, нож и еклесиаста, като повтаряше дума по дума това, каквото речеше преди него баща му. Аз стоях безпомощен край тях и все още ми се струваше, че съм пеленаче, както след песента на чановете. И Мирчо ми се стори по-стар от мене.
А накрая баща му вдигна ръка, та го погали по сведената глава за пръв път, откак се срещнаха.
Дълго мълчахме, щом детето свърши клетвата си, и чухме отново воя на псетата. И Манол се обърна нататък и ниско издума:
— Мълчете, прокълнати души. Като дойдат стадата, ще ви хвърля една ялова овца.
А като разбрахме, че не ще можем да заспим, Манол ми рече:
— Отче, прочети нещо.
И аз затърсих в торбата.
— Не, от тая книга прочети — рече Манол, като посочи еклесиаста. — Да знае Мирчо върху какво се е клел.
И на светлината на огъня почнах да чета Соломоновия еклесиаст.
„Суета на суетите, всичко е суета… Каква полза за човека от всичкия му труд, в който се труди под слънцето? Едно поколение преминава и друго дохажда. А земята вечно стои…
Окото не се насища с гледане, нито се напълня ухото със слушане. Каквото е станало, това е, което ще стане. И каквото е било извършено, това е, което ще се извърши. И няма нищо ново под слънцето…“
Тъй четох аз еклесиаста, стих подир стих, и с тръпнене чувах като през сън виенето на кучетата, докато най-после чух камбаната на манастира да бие утринна молитва. И млъкнах. Нищо не рече и Манол.
А когато погледнах към прозореца, нощта навън ми се видя черна, ала като станах и надникнах, видях — ето, раждаше се виделината и идеше новият ден.
ОТКЪС СЕДМИ
Събудих се и като погледнах през прозореца, видях само върхове на дървета. Гледах ги отгоре не само защото бях на втория кат на конака, но и защото склонът се спускаше надолу. Земя не се виждаше — само върхове на дървета. Една единствена светла поляна зеленееше горе високо сред горите. Насреща планината се вдигаше стръмно нагоре, и тя до върха покрита с гори.
Върнах се и легнах отново на постелята си. Върховете на близките дървета сега се губеха върху основата на планината. Ала една ела я надхвърляше с върха си и се очертаваше на небето. А небето светлееше.
Жив бях. Почваше нов ден.
Присмях се на нощните си страхове. Спомних си как слухтях да чуя нещо в съседната стая — не защото Караибрахим ми беше казал да подслушвам, а защото треперех за кожата си.
Гледах планината, докато тя почервеня от изгрева — ала не със светлата червенина, която осиява сините върхове на Алпите. Тая планина постепенно стана червена, като печена керемида, леко зеленясала, защото отдолу все пак избиваше тъмнозеленият цвят на горите.
Станах и слязох на двора. Излязох от конака. Жена плискаше от ведро сребърна вода и се готвеше да премете калдъръма. Миришеше на смола, на влага и на студ.
Пред мене цъфтеше младо черешово дърво. Долу в равнината вече червенееха черешите, а тук цъфтяха бели цветове. Дъжд ли! беше превалял, или това беше роса, не зная, ала дървото беше цялото покрито с капки. Тих вятър го полюляваше. И капките блестяха. Ту една светваше, ту друга, с различни ярки цветове, с всички цветове на дъгата — сякаш черешата беше наметната със сърма, обшита с мъниста. Капките бяха стотици и стотици искри искряха и гаснеха по дървото.
Спрях погледа си на една капка. Тя трепереше, играеше, тръпнеше, сякаш се страхуваше да не се откъсне и да падне долу. А може би земята я влечеше като всяка пропаст? Огромна беше тая капка — ту зелена, ту червена, ту синя.