Като омагьосан бях, като рибар, който вижда в бездната да свети бисер. Неволно пристъпих към дървото. Блясъците изчезнаха. Дървото посивя. Гледал го бях досега срещу слънцето и щом измених мястото си, то скри от мене прелестта си.
„Глупако! — горчиво се присмях на себе си. — Не разбра ли, че не бива да приближаваш? Нито да посягаш? Стой настрана, глупако!“
Отидох до дървото, сграбих тънкото му стъбло и го разтърсих.! Заваляха тежки капки и напълниха врата ми. Затворих очи и вдигнах ръце. Студените капки се стичаха по клепките ми. Хубаво беше.
Отдръпнах се и погледнах дървото. От него още се ронеха капки и бели листица на цветове. Дошли бяха пчелите — те ги събарЯха долу.
Наоколо замириса на някакъв странен бурен. Обърнах се. Жената метеше с метла, току-що вързана от зелени, твърди бурени.
Пресните треви оставяха по плочите зелени петна, та вдигаха лек прах и упоителна, дива миризма.
Тогава видях белите нозе на жената, която се навеждаше с гръб към мене. Лицето й не видях. И в мене се надигна такова желание, тъй усетих топлата й кожа, косите й, дъха й, смесен с дъха на тревата, тъй я пожелах, че едва не заплаках. Това беше друг човек, жена, на две крачки от мене.
Усетих, че в гърлото ми клокочи хъркане, а в гърдите ми нещо ръмжи. Обърнах се и избягах.
Когато влязох във вътрешния двор, една прислужница се приближи към мене и ми рече:
— Ела, господарката те вика.
Едва пристъпих по стълбите след нея, и чух дълбоки стонове, като на човек, когото мъчат. Изпотих се от уплаха. И защото се качвах нагоре, стоновете ставаха по-ясни и разбрах, че стене жена.
На чардака седеше на ниско столче дебела жена и плетеше нещо с дебели куки, с червена и жълта прежда.
И върхът на планината, която се виждаше през клоните на платана, беше жълточервен. Дрехите на жената бяха като на господарка.
Ала как й стояха копринените дрехи! Ах, колко дебела беше Гюлфие! Коприната се опъваше по бедрата й, все едно че бяха наметнати извитите бутове на мъжовия й фламандски кон. Отпред се издуваше така, сякаш държеше в пазвата си две торби брашно. Имаше кръгло лице, непокрито, без вежди, и както на много дебелите жени, не се познаваше възрастта й, защото сланината опъваше и излъскваше кожата й. Очите й блестяха, устицата й се смееха, бузите й червенееха. Струваше ми се, че ако дръпна една от куките й, та я бодна по бузите, ще зацвърти червена струйка, като от пробит мях с вино. Нещо напираше в нея и я издуваше, където можеше. Сигурно не беше много стара. Такава беше Гюлфие.
Тя ме разглежда мигдва с черните си, дребни очи, а устните й все се смееха, сякаш мислеше нещо весело и се готвеше да ми го каже. В това време отново се чуха дълбоките стенания. Обърнах се — Гюлфие стоеше на чардака — и през отворената врата на стаята срещу нея видях да лежи жена на постеля с отметната настрани глава. Мократа й коса блестеше. Червената завивка върху корема се мърдаше и се гънеше, сякаш отдолу бяха пъхнати котки, които се мъчеха да се измъкнат на светло.
— Не се плаши, ражда — чух гласа на Гюлфие.
Трябва да не съм изглеждал много добре, защото тя почна да се смее. Имаше тънък женствен глас и кръшен смях.
— Вие, мъжете, лесно правите деца, ала ви е страх да гледате, като се раждат.
И като погледна към момичето, което ме беше довело на чардака, викна й:
— Какво слухтиш мари? И тебе това те чака. Или не виждам? Тичай в кухнята и донеси най-хубавото, каквото намериш.
Тъй се показваше почит към слугите — носеше им се да ядат, защото винаги бяха гладни. Гюлфие ме мислеше за слуга. И така го каза.
— Искам да те попитам нещо за господаря ти. Всъщност слуга бях. Защо ме доядя?
— За какъв господар питаш? — рекох аз. — Нямам господар. Тя ме гледаше вече без усмивка, строго и може би с укор.
— Как се казваш? — попита ме тя. — Аз към Гюлфие. Сюлейманаговата жена.
— Абдуллах.
— Чий?
— Ако ти кажа името на баща си, ще ти кажа много неща, които ми се иска да не си спомням.
— Защо?
— Когато изчезнах в битката пред Кандия, моите другари даваха за мене толкова злато, колкото тежи тялото ми, с бронята и оръжието. Седемдесет оки злато. Има ли толкова злато в цялата ви планина? Те ме мислеха за умрял.
— А защо не дадат за живото ти тяло поне половината? И самият султан не би отказал двадесет хиляди жълтици.
— Няма път за мене назад. В жилите на френския крал тече моя кръв. Как да се върна с чалма?
Защо й говорех тия неща? Нима дирех уважението й? На тая дебела, лъснала от пот туркиня? Гюлфие ме гледаше замислено.
— Нищо не ти струва да лъжеш — рече тя. — Ама нищичко. Можеш да кажеш, че си самият крал на франките. Какво ти струва? Ала си мисля, че говориш истината. Ела седни пред мене, на ей това столче.