И все тъй ме гледаше, когато седнах пред нея.
— Все едно е дали са давали за тебе двадесет големи кесии със злато. Нали ти нямаш ни една?
В това време слугинята донесе паница с кисело мляко, пилаф, медени сладки и кани с червен шербет.
— Яж и пий — рече ми Гюлфие. — Това ядат у нас и слугите, и господарите.
Сама посегна и взе да тъпче една след друга дребните сладки в розовата си устица.
— Защо ядеш толкова? — рекох й аз.
Не усещах никаква преграда между нея и мене. Сякаш ни свързваше някаква тайна. Струваше ми се, че сме отрасли заедно с нея.
— Само тая утеха ми е останала — рече тя и се закиска. После се наведе към мене и тихо ми рече: — Ето го, за него исках да те питам.
И по страните й избиха червени петна.
Обърнах се. Към нас идеха Караибрахим и местният ходжа Хасан. Минаха край нас, завиха по чардака и седнаха край оградата, която се падаше под прав ъгъл към мене. Като видях заблудения поглед, с който дебеланата следеше Караибрахим, почнах да се смея. Представих си я гола до сухия и изстискан Караибрахим.
— Албанец е — рекох аз. — Жена не съм виждал да поглежда, ала като види дебел кон, извръща главата си.
Тя се беше съвзела и клатеше глава:
— Не е хубаво да ми се присмиваш.
Не изглеждаше много обидена. А на мене смехът ми мина, като си помислих, че Караибрахим е дошъл да слуша какво си говоря със Сюлейманаговата жена. Щом можех да бъда предател в негова полза, не можех ли да предам и него?
Видях, че ходжата държи в ръцете си някакви листи, и го чух да говори:
— В Присойна има 156 ханета, от тях само три на правоверни, и 15 вдовици. В Заград има 123 ханета, от тях три на правоверни, и 21 вдовици. В Подвис има 109 ханета, нито едно на правоверни, и 7 вдовици. В трите села има шестстотин мъже от осемнадесет до шестдесет години, които могат да препашат нож.
Ходжата разправяше на Караибрахим за долината Елинденя. Гюлфие каза:
— Еничаринът е дошъл да гледа съда на агата. Тъй говореше тя за мъжа си — агата.
— Не е еничарин — казах аз. — Спахия е, албанец. Тя поклати глава:
— Агата е научил, че е еничарин. Крие той. А може да е албанец.
Наистина Караибрахим се беше облегнал на оградата на чардака и хем слушаше ходжата, хем гледаше надолу. А ходжата говореше:
— Хората тук сеят ръж, овес, ечемик и малко леща. Косят ливади за сено на добитъка. Жените гледат малко лен и коноп. Има и много пчели, за меда. Ала без овцете не биха могли да поминуват. Агата Сюлейман, син на Дауд, има 7300 глави овце, селяните — около 7500…
Преместих столчето си и също погледнах от чардака на двора. Не се смущавах, че не беше много любезно да показвам гърба си на Гюлфие.
На двора, до огромния дънер на платана, седеше на пъстър килим Сюлейман ага. До него седеше писарят му, с оловна мастилница, паче перо и хартия на коленете. Пред агата имаше четирима души с гръб към мене. Виждах завързаните им отзад ръце. Обикаляха ги въоръжени хора на агата. Чух един от вързаните да казва със задавен глас:
— Син съм на Вражу кехая.
— Всички сме синове на аллаха — равнодушно рече Сюлейман ага.
— Говориш така, защото нямаш синове — все тъй задавено отвърна момъкът.
— Може да е за това, не зная. Ала по-добре е да съм без син, отколкото да имам синове като тебе.
Гюлфие се размърда. И тя премести с пъхтене столчето си и надникна от чардака.
— Бездетна съм — тихо рече тя.
— Защо го съдят? — попитах аз.
— Закачил е мома на извора. Рекъл й лоша дума, поискал да вземе китката от пазвата й. Ей я там под навеса, плаче на рамото на баща си.
Погледнах и видях група хора от другата страна на платана. Видях и Караибрахим, и ходжата над тях. Ходжата говореше:
— Хората тук не са богати, ала не роптаят против съдбата. И не завиждат на другите за богатството им. Не се оплакват, не проклинат бога. Суша, глад, смърт — щом ги съжалиш, ще ти отговарят — божа работа. Ако им се засмее късметът, първата им работа е да сторят хайрет — да внигнат чешма, мост, параклис. Най-голямата им надежда е, че един ден ще вдигнат ачик одая.
Караибрахим безстрастно слушаше ходжата и гледаше към двора. Казах на Гюлфие, като й посочих с брада Караибрахим:
— Кръвта на свети Бекташ цери без детството. Свети Бекташ беше светия на еничарите.
Тя поклати укорително глава, без да ме погледне. Гледаше към двора.
Надникнах и аз. Двамина сеймени влачеха през двора момъка. Най-напред той се блъскаше мълчаливо, но като влезе под тъмния свод на вратата, взе да вика. Гласът му кънтеше.
— На какво го осъдиха? — попитах аз.
— Ще го пъхнат в чувал и ще го бутнат във водопада, гдето е зад конака.